Цял следобед лежах гола до един мъж. И цяла вечер, и малко от сутринта. После слънцето изгря и ми стана студено.
Отидох при мама. Тя тъкмо палеше печката.
Наръчът ú все още беше завит в престилката – дебела, вълнена. Приседна на земята, отвърза вървите на прегача и леко, леко разстели дървата - да си ги подреди. Издърпа всичките вършинки, стисна здраво, на коляното си ги пречупи и ги хвърли в огъня. Кротко ми дума: „Да отвърнат въздуха, те бърже прегарят”. Хвана най-голямото, потупа с ръка по него и си шепне: ”Ти си раждало, малко да си починеш, да ти дойде куражът. А ти тука си правило сянка. Горско дърво – и хралупа е имало в него, и гнезда. Я, я – туй е козинката на...”
Реди, реди, току избута с все сила някой чикор. Открай време ги мрази. Все казва: „Барем за огън да стават, а те - хич. То и не гние. От лани, от пó лани на двора не е мръднал, само е по-черен. Ни червей го яде, ни пиле каца на него. Що люта зима беше, той пак е цял. Само леко се изкривил на другата страна. Забил се ...