Чиста механична истина
Винаги съм знаела, че истината е някъде там, обаче не и точно там. Не където някой е решил, че трябва да бъде, залепил ѝ е етикет, прошнуровал я е, оставил я е да прашасва и я е забравил. По-скоро някъде на неочаквано и неподозирано място, някъде, където я откриваш, само когато си се отказал да я търсиш. Когато не бързаш, не стискаш юмруци и не е на всяка цена. Когато се наслаждаваш, забравил си за въртележката наоколо, и просто си си ти. Мислиш си за нещо друго, отворил си книгата наречена „Себе си“ на някоя произволна страница и си четеш, ама спокойно, тихичко. Спираш, гледаш през прозореца дъждовните капки, пак се връщаш и така… Та в такава една вечер си решавах аз тихо задачи по механика в къщи. Обичам да решавам задачи. Всякакви – електротехника, математика, логика, физика. Действа ми успокоително. И в същото време събудително. Всяка решена задача е малко стъпалце обратно към себе си. Е, понякога стъпалцето е стръмничко, друг път тръгвам с погрешния крак, но си заслужава. Понеже времето ми за механика е отдавна и безвъзвратно отминало, ми се наложи да търся теория из интернет. Зачетох се аз в тази така интригуваща материя и какво да видиш?! Истината. В чист, кристален, механичен вид. Така както в една картина на Микеланджело има повече математика, отколкото в която е да е нашенска матура за 7-ми клас /да не говорим за 12-ти/ от зората на 90-те насам, така и в механиката има повече философия и житейска мъдрост, отколкото в уебинарите на всички действащи в момента коучинг – специалисти, или както там им казват на психолозите. Истината си беше там, даже не скрита между редовете, а съвсем видима. Просто трябваше да присвия очи и да погледна под друг ъгъл, както се правеше с картичките навремето. И тя светна. Или гръмна, знам ли. Но беше впечатляващо. Ето ги цитатите, едно към едно.
„Връзките бяха разгледани като тела, които ограничават движението на материалните обекти.“ Да! Определено връзките ограничават. Движението. В разни посоки и направления, които ние си мислим, че са ни важни и смислени. Но не винаги е така. Това е сигурно първото, което прави впечатление, когато влезеш във връзката с отворени очи. За добро или лошо, но връзките ограничават. Движението. Включително и на мисълта.
„Едно тяхно предназначение е да ограничат преместването на обекта по едно, две или три направления. Най-простата връзка, която ограничава преместването е линейната връзка. За най-проста връзка, която ограничава въртенето на тялото около една ос се приема ъгловата връзка. Всички останали връзки могат да се изразят като комбинация от определен брой линейни и ъглови връзки.“ Така значи, цялото разнообразие от връзки се дължи на броя и вида ограничения и комбинациите между тях? Някои ограничения са линейни, от типа „каквото повикало, такова се обадило“, „крушката си има опашка“, „да не остане ненаказано добро“, „Всяко действие има равно противодействие“ и т.н. Обаче има и въртеливи ограничения. Не може да се въртиш току-така около някакви си оси. Нито около себе си, нито около други обекти. Да не говорим за идеи и очаквания! В този случай, колкото и да го увърташ, все си си ограничен. Освен, ако не му извъртиш един на ограничението. Но внимаваш да не попаднеш на някое ъглово ограничение, защото много боли.
„Друго предназначение на връзките е, че те поемат натоварването от материалния обект и го предават към други материални обекти или към неподвижни части от околността им. За неподвижни се смятат диска „Земя” в равнината или тялото „Земя” в пространството.“ !!!! Мен, ако питаш, това е истинския смисъл на връзките. Да поемат натоварването!! Какво по-хубаво от това?! Че и да го предават към непоклатимите обекти. Ако не се подпреш, стабилизираш, уравновесиш, заземиш във връзката си, тогава какво правиш там? Да предадеш товара и движенията в теб към Земята, да намериш почвата под краката си. Да бъдеш една стабилна и безотказна опора за някого, да го установиш и приютиш, мисля че това е смисъла. Има ли нещо друго, което всъщност искаме и заради което сме дошли?
„Материалните обекти се „опират” чрез връзките върху неподвижни части, затова е прието връзките да се наричат опори“ Опора! Това звучи гордо. За какво равновесие можем да говорим, ако липсват опорите. Във всички случай то е илюзорно, временно и неустойчиво. Да, ограничават ни се движенията. И тук именно е великия въпрос колко всъщност си съгласен да се ограничиш за сметка на опората, която ти се предлага. За сметка на равновесието, на уюта и на някой, който „знае с колко захар пиеш кафето си“ И дали изобщо пиеш кафе. Защото някои опори и това не знаят. Да, без опора можеш да се движиш и праволинейно, и да се въртиш колкото искаш, ама на кой ли му пука. И в един момент си казваш: „Аз всъщност исках ли толкова много да се въртя около себе си и сродните ми обекти?! Толкова ли е важно да съм свободен от ограничения? Дали пък … една опора нямаше да ми дойде добре?“
„Съгласно Принципа на действието и противодействието, опората противодейства на материалния обект със сила, наречена реакция“. Ами така де, тя опората също има някакви граници на търпение. Колкото и да е жертвоготовна, и всеотдайна, и приемаща, и емоционално интелигентна, каквото и да е това, и тя е човек. Ако искаме реакцията ѝ да е на често и по малко, не би трябвало да я изпитваме за устойчивост на натиск често. Нито на опън. Защото момента, когато еластичността ѝ изчезва, настъпва изведнъж и тогава стоманената връзка, която е изглеждала вечна, се къса със звънтене. Аз лично съм го виждала. Три пъти. Първия в лабораторията на Техническия университет.
„Реакцията в такава връзка може да бъде само в посока обратна на тази на ограничението.“ Е има си хас! Ако опората започне да помага на тялото да я натиска, тогава нещата вече отиват към стария разклон за летището /“4-ти км“/ и всеизвестното заведение там, което предлага повече опори и повече ограничения, отколкото сме си мечтали някога. Някои опори са с много дълги ръкави… Това дори и аз не съм го виждала. В лабораториите е ясно, ама и в себе си не съм. Което е необходимо и достатъчно условие да не съществува дори като вероятност. Тоест колкото натискаме някого за нещо, толкова той ще натиска нас за друго. Големината на натиска ще е една и съща, всъщност може и по-голяма. А посоката… Посоката винаги е неприятна.
„Реакциите, които възникват могат да приемат положителни или отрицателни стойности.“ Мда, зависи от натиска. Ако ти оказват натиск да правиш неща, които и без това обичаш и щеше да си направиш, така или иначе, те вече ти опротивяват дотолкова, че забравяш, че са ти били любими. Ако обаче те убеждават колко е неморално, или невъзможно, или нездравословно да правиш нещо, което никога не ти е хрумвало, нещо неизменно ти светва и си казваш: „Що пък не?“ /Това явление в лабораторията на моите рамене не е наблюдавано, не знам защо. Пак някакво изключение от правилото, сигурно./ Дето казваше някога Петко Бочаров – „Двойно положително отрицание – „Да, да, ама не!““ Та така – на реакциите това им е работата да се борят с натиска и да го завеждат на топло и сигурно място, където ще вреди възможно най – малко.
„По подразбиране се приема, че връзките са двустранни, освен ако не е упоменато за едностранния характер на някои от тях.“ Тук смятам да се въздържа от какъвто и да е коментар поради главоломна некомпетентност. За едностранните връзки, Слава Богу, не знам нищо. И се надявам и така да си остане. :D
„Броят на степените на свобода е равен на тези, които обекта си има по принцип минус ограниченията, познатата формула за степените на свобода на несвободен материален обект.
Ако материалния обект има всички степени на свобода, т.е. липсват наложени ограничения, той е в движение и се нарича свободен материален обект.
Ако степените на свобода са намалени, обекта продължава да е в движение, но тъй като върху него са наложени определен брой ограничения, се говори вече за подвижен несвободен материален обект.“ Това е! Не можеш да бъдеш абсолютно свободен обект, то такива няма. Нито абсолютни, нито свободни. Прекалено е хубаво, за да е истина. Обаче поне ако може някак си да ограничиш броя на ограниченията си, така че да е по-малък от свободата ти. „Ех, тогава… Тогава, предвиждам такъв живот, че само си викам: „Да,…но…! ДА! Но! ДАНО!““ За да може обектът да продължава да е в движение, пък дори и несвободен. Нали всъщност затова е създаден?! За да се движи въпреки и поради ограниченията. В посоките, които сам си е избрал.
„В много случаи връзката липсва като отделен елемент и материалният обект се опира непосредствено върху неподвижните части.“ Е, това е вече повече от абсолютното съвършенство. Толкова съвършено, че чак невероятно. Но това не пречи да го направим, нали? Да нямаш нужда от връзки, които да те свързват със Земята и себе си, да си толкова осмислен и осъзнат, че да ти се получава и когато си сам. Без усилия, без психози /и психолози/, леко и небрежно, като дишането. Благодарен за това, което имаш и още повече за това, което нямаш. Знаещ, че всичко идва, когато си готов за него и в момента получаваш най-доброто за себе си. Каквото и да си мислиш, и колкото и да ти се иска да си единствен и незаменим в нещастието си, понякога. Незаменимо нещастни хора няма, а нещастието, е просто щастие с обратен знак. И най-вече е въпрос на избор... И тогава вече, ако се появи отнякъде връзка, тя и да иска няма какво да ограничи. Защото всичко вече е в хармония, балансирано, успокоено, на мястото си и готово за движения във всички посоки, всяка от които води нагоре и към себе си. Защото ти си неограничим. Като Вселената. Всъщност в движенията няма нищо лошо. Когато си опрян директно на своето непоклатимо аз.
© Диана Божилова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Истината - премълчавана, интерпретирана, различна за всеки от нас »
7 място
Свързани произведения
Коментари
-
!!! Вече ми се подиграват, че често съм била употребявала думите "Майко мила". /То си е съвсем нарочно, с тънката мисъл все някога да умилостивя майка си
/ Но тук с чиста съвест и пълно гърло ще се провикна "Майко мила!" Ееейй, човеек, благодаряяя! -
Залепнах за този текст. Разсеяно очепрекарах 'истината' , 'премълчавана' , 'конкурс' .. разсеяно погледнах напосоки - това - да, онова - да ... някаква връзка ме лепна към текста и след нея - още една и още .. с досада прочетох един абзац , после друг, после започнах от началото та докрая. Накрая осъзнах, че степените ми на свобода са кажи речи никакви и даже мишката ми залепна на полето за коментари. Застанах върху неподвижната основа на вече коментиралите и осъзнах, че и аз имам еластични връзки между скучната проза и иронията и хумора (това, което подозирах отдавна) , които правят живота по-шарен и предсказуем. Амии огледах се наоколо в офиса и видях ходят напред назад разни с капаци на очите, с грижливо подредени в главите шкафчета с надписи 'проза' , 'точни науки', а от другата страна на пътеката - 'фантазия' , 'хумор' ... щастливи са си по своему. А и видях, че отвсякъде към мен се протягат връзки , които вече съм готов да приема - късметът е някъде там Дуди мерси
-
"Истината - премълчавана, интерпретирана, различна за всеки от нас" - Дуди, аз не искам вашата истина и моята да са еднакви. Нито с който и да е друг. Като казвам, че бяга от темата, то е защото в есето ви не става въпрос за "Истината", а за "връзките". Аз приемам, че това е вашата истина за връзките. Весел слънчев празник и прегръдки
-
Тук нещо съм пропуснала. Ура! Винаги съм знаела, че съм късметлия. Ирен, прегръдките са за това, че сте уловили иронията и хумора. Пък и аз съм си "сериен прегръщач". Бих прегърнала и Иван Станков. Нищо, че боде. Сигурно има причина човека. А иначе в темата фигурира "различна за всеки от нас". Тъй че дали пък бяга чак толкова от темата? Но пак казвам, писала съм го преди няколко месеца, без изобщо да знам за конкурса, без абсолютно никакви претенции. Просто за собствена радост. Понякога се отварят едни клапи в главите ни и думите започват да извират, сигурно го знаете добре. Весел, чист и одухотворен празник днес на всички. Прегръщам ви, но няма страшно... Красимир Тенев, огромно Благодаря.
-
kryskat (Иван Станков), разбрахме че не харесвате творбата. Повторено беше многократно. Премахвам един коментар не заради упрека към Ирен, задето нещо и харесало в есето, а защото съдържа (пряка и косвена) персонални квалификации. (За справка Глава 3 от Правилника) Какво стана с обещанието "Приключвам с опита да обменям мнения с Вас."? Не можете да са въздържите ли? Тогава аз ще се погрижа да нямате повече коментари на тая страница.
-
kryskat, не се нареждам до никого. Изказах собственото си виждане. Пропуснах "картините на Микеланджело" тъй като за това ти вече беше обърнал внимание. Никога не коментирам за прегръдки. Пак ще повторя- на мен ми беше интересно да прочета. Намирам че е написано с приятна ирония. Дали е есе, нека да отговори модераторът на Предизвикателството. Бяга ми и от зададената тема. Но оценявам четивото, като много приятно. Отговорих ти.
-
Ирен, благодаря, прегръщам Ви.
-
" Излъчваме на съвсем различни честоти." Ура!
P.S. Благодаря за непоисканите съвети! Изпълнила съм ги всичките много преди да знам за Вашето знаменателно съществуване, мистър! Няма как да обичам нещо без да го познавам. Из основи. Не бих си позволила да Ви посъветвам да се научите да давате умни съвети, защото глупави вече знате. Не го правете Прекрасен ден. -
Харесах есето /ако изобщо това е есе/ , поднесено е с приятна доза хумор и интелект. Причината поради, която няма да гласувам за него е защото според мен бяга от зададената тема. Но ми беше много интересно.
-
Иван Станков, много мило се отнасяте към себе си, наричайки това шега. Но това е много хубаво, даже здравословно, така казват. А иначе аз спрях да се "обиждам" на 5 годишна възраст, така че давайте, няма страшно. Само нека не си мерим тук ... самолетните билети до Рим, моля Ви.
Да, сетих се, че картините, които се рисуват на стени се наричат фрески. И?!? Това ли беше най - важното за Вас, докато стискахте зъби? Недейте. Жертвата е прекалено голяма, не си струва, пък и може да загубите някой мъдрец.
P.S. понеже съм решила да опростявам максимално живота си занапред, защо просто не си признаете, че Ви подразни споменаването на омразната математика. Спокойно, нормално е, при всички хора е така. Аз съм някакво изключение. Смятам, че е ... необичайно и затова си позволявам да пиша затова. И както в статиите на спортния журналист Иво Иванов, когото много обичам, не се говори за спорт, в моите писаници не се говори за математика. Изобщо. Трябва само да спрем да стискаме очите си. -
Красимир Тенев, благодаря!! Оттук до Сатурн и обратно. И за приема, и за подкрепата и най - вече че сте оценили това, заради което изобщо взех да го пиша това. Чак научен подход, не бих казала Опитах се да има хумор, той ми е важен, явно не за всички... А темата за единството на света в момента ми е много, ама много вълнуваща. Поздрави и до нови срещи.
-
Интересна аналогия – връзките между механичните елементи и връзките между хората се оказват доста сходни. Да, наистина Всевишният, сътворявайки света, е действал еднотипно. От едно ТВ предаване научих, че всички бозайници имат по 7 прешлена на врата. Жирафите също. Еднотипно е сътворен светът. Аз намирам тук добри находки, касаещи темата от предходния конкурс.
Не очаквах толкова научен подход към зададената тема. Приветствам всяка различна гледна точка. Успех! -
Благодаря Ви, Иван Станков! За отделеното време, търпение и дисциплина. Не очаквах чак това от някого. Не съм ходела в Уфици, да. Не смятам, че е животоопределящо. Мислите си и гледната си точка избираме сами, това е рождения ни подарък. Избора. Но! Единственото, което знам е че те, мислите, имат силата и предназначението да стават неща. Така че Вие определете на какво да сложите знак минус за себе си, аз моя минус съм го сложила. А колкото до пробването и "гениалните досещания", мислех че сайта е създаден за това?!? Ако Вие сте Човекът - Решение, от когото зависят нещата, изтрийте писаниците ми. Хубав, светъл и изпълнен с плюсове ден.
P.S. Не съм броила картините на Микеланджело, въпреки че в Техническия униреситет съм учила История на изкуството. Имах предвид картината на стената в една от залите на Сикстинската капела, която се нарича "Сътворението на Адам". Огромна е, правоълъгла, пълна със ... светлина и определено животоопределяща. -
Благодаря! Съвсем наистина
-
Много интересно есе за чистата механична истина! Поздравления и успех!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
