Човек живее в робство, но не го забелязва, a понякога го обича
(есе)
Откакто съществува човечеството, има водещи фигури, които определят живота на останалите. Човек не се замисля, че е зависим и подвластен на околните - социална среда, общество. Макар и да не забелязваме, всеки оставя следа в нашето съзнание, която се отразява на психиката и живота ни. Понякога това е светла личност, която допринася за развитието ни и ние печелим от това влияние, но понякога губим себе си. Често сме щастливи, че има кого да следваме, кауза, за която да се борим. А ако това не е нашата кауза? Тогава не можем да изразим себе си и това съществуване ни превръща в роби, неспособни да придадат индивидуалност на своята личност. От най-ранни години семейство, близки и приятели очакват детето да изпълнява техните молби, заповеди, желания, всичко, което му се каже без да противоречи. И малкият човек е щастлив, защото "всички обичат послушното дете". После се намесва училището. То налага своите правила и норми, които често отнемат правото на лично мнение. И младият човек е щастлив, защото "всички хвалят изпълнителния ученик". Започваме работа. И отново се опитваме да бъдем по-ниски от тревата и по-тихи от водата, защото така сме свикнали, така "всички ни харесват". Без да разбере кога и как, човек се превръща в кукла без собствени желания, идеали и цели. Неговото съзнание е неспособно да се бори срещу наложените от околните граници. Точно това поведение го обезличава, превръща го в роб. Но забелязва ли той своята зависимост? Изглежда невероятно, но същевременно е така истинско и просто - той вече обича своето робство. Решава за себе си, че ако няма претенции и не създава проблеми на околните, "силните на деня" ще са по-благосклонни към него и животът му по-лесен. Това е едно удобно и сигурно съществуване. Така индивидът не носи отговорност за нищо, от него не зависи нищо. Изпълнява това, което му се каже и не се налага да мисли дали то е правилно или не, дали е добро или лошо. За него няма значение, защото изпълнява своя "дълг". Това, че е свършил нещо за околните е достатъчно за моментното му щастие. Той е спокоен, че прави нещата така, "както трябва", обича това спокойствие, всъщност обича своето робство. Но неговото бъдеще е обречено - сам погубва способността си да бъде личност. А когато осъзнаеш, че си се превърнал в роб, може да е прекалено късно. Съзнанието е закърняло и свободата изглежда недостижима. Или дори ненужна. Робското усещане е по-силно от всякога. В този момент осъзнаваш колко безсмислено си живял. Разбираш, че по този начин си се превърнал в една бездушна машина. Неспособен си да откриеш себе си и да очертаеш границите на съществуването си. Само най-силните духом успяват да се отърсят от това и да продължат напред като пълноценни хора. Да намериш свое място сред останалите е едно от най-трудните неща. Често, доволен, че не носиш отговорност, дори не забелязваш, че те използват. Когато не притежаваш нищо, когато не си способен на нищо и ставаш средство за другите, разбираш, че животът не е толкова лесен, както до този момент. Сега е времето, когато трябва да покажеш, че можеш да бъдеш това, което ти самият искаш да си. Че можеш да бъдеш свободен. Но трябва да бъдеш силен, защото понякога, макар че осъзнаваш позицията си, не намираш смисъл или воля да се бориш за нещо по-добро. Свикнал си с това съществуване и то ти харесва, защото не те ангажира с нищо. Трудно е да се определи, кое е по-страшно: да си осъзнал, че си роб и да си се примирил, или изобщо да не си го разбрал. Могат да се дадат много примери за хора, оставили другите да ги водят в живота, да им "помагат и подкрепят". Но дали е точно така? Макар, че не го съзнават се оказват подминати от всичко, което може да се нарече пълноценен живот. Но ако си разбрал, че всъщност мястото ти не е там и въпреки това си се примирил, то тогава си се оставил на произвола на съдбата, което може да те погуби не само духом, но и тялом. А тялото е храм на душата. Ако тя бъде изгубена, то и физически човек умира по един или друг начин. Как да повярваш, че си никой? Почти невъзможно е да се погледнеш отстрани и да се оцениш обективно, да видиш грешките си. А още по-трудно е да ги поправиш. Започваш да търсиш вината... Чия е тя? Гледаш първо към околните, обвиняваш тях. Но всъщност отговорът е толкова прост: вината е в теб самия. И това е не толкова твоето подчинение пред другите, колкото твоето робство пред самия теб, твоята инертност. Предаваш себе си. Да загубиш така душата си е по-голямо наказание, отколкото всичко друго. Добре е понякога да спираме за момент и да се оглеждаме. Да си дадем сметка за това, което правим или не правим и какво ще постигнем по този начин. И най-вече да умеем да съчетаваме своите желания с тези на околните. Да съумеем да изградим себе си като личност сред другите, а не да бъдем роби на догми, чужди желания и своето невежество. Често това означава да победим себе си. Да побеждаваш не е лесно. За да победиш, трябва да имаш воля. Светът на двадесет и първи век е на силните и непокорните. На свободните.
© Имрен Алиева Всички права запазени