В основата на ницшеанската философия гордо стои идеята за преходността на човешкото същество, за неговото непрекъснато развитие като личност и неговата възможност да се надгражда постоянно, за да осъществи абсолютния си потенциал – постигането на Свръхчовека, най-висша цел за всеки човек, решил да разкъса оковите на съзнанието си, обградено от толкова много лъжи и тревоги на заобикалящия го свят, съставен от милостиви и слаби ценности. Според Ницше Човекът е мост, а не бряг, а под моста зее безкрайна Бездна, Преизподня, към която той не бива да отправя взор, защото би загубил себе си и своята същност, би деградирал като личност и характер, изгубвайки се в хаоса на тъмнината. В началото на моста се намира Звярът, нашата примитивна, изначална и първобитна същност, Човекът е някъде по средата, а Свръхчовекът е последен, ала той се ражда по Пътя, той е плод на себесъздаващия и себеразвиващия се Човек, негова рожба, родена от утробата на истината чрез себеиздигане и безспирно самоусъвършенстване. Но мостът е тънък, той е въже...И пропадането в бездната на безпорядъка и безумието е риск, който сполетява мнозина,дръзнали да се опитат да достигнат края на моста. Въпреки това великият философ казва, че за да може човек да роди истина и правда (чрез метафората затанцуваща звезда), той трябва да носи малко хаос в душата си, нужен му е, за да разруши остатъците от сивите руини на лъжата и заблудата, от старото си мислене, продиктувано не от собствената сила и личния разум, а от натрапваните от обществото, религията и науката норми и морални ценности. Силният човек създава и гради сам своите нрави, своя начин на живот и своя морал – слабият и мекият се поддава на влиянието на гореспоменатите външни фактори, той се страхува да открие и познае душата си, да изгради собствен път и да върви смело и безвъзвратно по него, защото в същността му са вкоренени заразните идеи на състраданието, жалостта, смирението и конформирането към общоприетите етически правила.
Човекът е създание, което е способно да се превъзмогва и надгражда, това е основна задача и стимул за живот на хората, които желаят и се опитват да достигнат Свръхчовека. Нима хората преди не са били по-низши същества, но чрез развитието на разума и интелекта са градирали в това, което са сега? Тази еволюция на нравите е възможна само чрез разрушаване на старото и илюзорно мислене, което той автоматично през хода на живота си приема от обществото. Нужни са нови ценности и идеали, античовешко мислене, защото няма как с човешко промяната да настъпи пълноценно. Застоялият човек, който не търси нови духовни и по - висши идеали, които да надмогнат старите, никога не може да постигне подем и прогрес, защото той е статичен дори в опита си да промени нещо около себе си – липсва му инициатива за нещо ново и по-добро. Докато силният и деен, творчески настроен човек винаги търси нови решения, нови девствени пътища и нови начини за духовно просветление, той е всевечен пътешественик из абстрактните измерения на различните философии, концепции и доктрини. Той не приема слабостта на установените нрави и е в състояние на неспирно търсене на неопитани и неизвестни ценности. Но за да осъществи това безкрайно търсене, той има нужда от спокойствие и самота. Именно чрез самотата и уединението човек може да надгради себе си и да постигне Свръхчовека, защото когато е необезпокояван и далеч от хорската паплач, която само може да му попречи и да отклони вниманието му, той може да открие в себе си зараждащия се Свръхчовек и да надмогне същността си на несъвършено създание. Но самотата не трябва да е продиктувана от желание за бягство от страх и плахост, а от порив за самоусъвършенстване чрез изолация и отделяне от другите човеци, само такава усамотеност може да бъде нестихващ тласък към Свръхчовека и себенадграждането. Свръхчовекът е Творец – той е в състояние на безспирно дирене на нови познания, той е със свободен дух и чисто сърце и обича да сътворява, да съзидава нови плодове на разума,да руши безжалостно старите окови на минали реалности, да е силен в стремежа си към извисение и да не е страхлив пред погледа на другия, осъзнавайки невежеството и профанната, низша и подчовешка същност на хората, които се страхуват от устроените индивидуалистично личности, които следват своя собствен път на духовно развитие без да се влияят от другите и техния стремеж да се изпречват на Пътя със завист и жалко недоумение.
Но какво пречи на Свръхчовека и на хората, които имат умствения потенциал и капацитет да го достигнат (защото той се намира на висока и ледена планина, трудно постижим е дори за възвишените духом)? Как се нарича най-голямата пречка на развитието на човечеството, която го покорява тъкмо в неговия апогей, в зенита на силите му? Тази чума и болест на душата се нарича християнство и всичките произхождащи от него течения и култове, както и всички други Авраамически монотеистични религии (юдаизъм, ислям...). Какви проблеми създават те? Освен че възпрепятстват интелектуалното развитие на човека чрез принудата да вярва в нещо нереално и несъществуващо, те его учат да бъде милостив, да бъде смирен и тих пред волята и законите на един „Бог”, който е умрял от състрадание, и чрез учението си е нанесъл тежки и неизлечими щети на човечеството. Учат го да прощава, да бъде слаб и зависим от външни обстоятелства, да поставя на пиедестал не себе си и своя житейски път, а другите хора, „ближните”, и Бог. Веднъж приел тези идеи,всеки човек би станал слаб и немощен срещу съдбата си, защото вярата в душата му бива ориентирано към някой отделен Бог, а не насочвана към Бога вътре в Човека – неговата сила и желание за развитие. Християнството учи, че човек трябва да отрече себе си в името на Бог, за да получи щастлив задгробен живот в замяна. Дали си струва обаче похабяването на едно битие за някаква награда, която дори не е сигурна? Струва ли си да живееш за другите и тяхното одобрение, а не за себе си и нещата, които уважаваш и цениш (което включва и кръг от хора, които си сметнал за верни, и си избрал да бъдат твои спътници и другари в пътя към просветлението и истината)? Здравословното себелюбие помага на човек да бъде уверен в себе си и силен в същността си, а не високомерното тщеславие. Християнската религия отрича надмогването на човека и откриването на свой собствен Бог, защото не и отърва – та нали така нейният разпнат бог на горестта и болката ще бъде обезличен...А Бог и Човек не са две отделни понятия, те са едно хомогенно цяло, защото личният Бог може да намери всеки, който се осмели да го потърси някъде из дълбините на съзнанието и душата си. Силният човек, самотният единак, поел по мъчната и изпълнена с трудност и пътека към Свръхчовека сам създава свои собствени закони и своя собствена религия, няма нужда от чужди и лъжливи идеи,няма нужда от състрадание и фалшива добрина. Затова и организираната религия му е ненужна, ала и представлява опасен враг за него с оплитащите си в прежда на заблудата лъжеучения.
Квинтесенцията на Свръхчовека се състои в постоянното превъзмогване на слабостите и надграждането на ценностите. Той търси Силата в себе си, а не в Бог или в обкръжаващия го свят, ала я познава чрез мъдростта и знанията, която човекът попива от него. Затова съзерцанието е ключов инструмент, който помага за духовната еволюция на човек – чрез наблюдаване на процесите и действията около теб ти се поучаваш и трупаш нови знания, които ти помагат и те водят към размишления. В „Тъй рече Заратустра” мъдрецът Заратустра се отделя от хората и заживява в планината, за да съзерцава и да размишлява около заобикалящата го прелестна природа (точно както и Сидхарта прави в едноименната книга на Херман Хесе – от източната философия също могат да се научат твърде много неща), която му дава подходящ фон за размисъл и блажено спокойствие. Той слуша в захлас омагьосващите песни на реки, ручеи, потоци, скърцането на дървесните клони, шепота на повехнали листа, вглежда се в отблясъка на мъртви и цъфнали цветя (мотива за неживата природа в творчеството на Ницше), общува с животните и живее сам в абсолютно уединение, за да се превърне в силен и мъдър човек, който струи от знания, защото точно там, сред природата, той прозрява своята истина и развива своите идеи. Ницше използва този образ, за да изрази собствените си възгледи именно защото истинският Заратустра, живял векове преди Христа, се е отдал на самота преди да създаде своето учение – зороастризма, също както и Ницше е бил отшелник и самотник, носещ непосилното за много човеци бреме на отхвърления и неразбрания. Ала не процъфтяват ли красивите цветя на просветлението и истината тъкмо в мрачните градини на такива страдалчески личности, които се намират в апогея на самотата си; които вглъбени бродят по неведомите и изпълнени със скръб и разочарование печални и хълмисти пътища на висшето познание, носейки товара на собственото си уединение и брулени от горестните северни ветрове на съдбата и напиращото нещастие, породено от желаната ледена забрава с цел илюминация на разума? Мнозина се отказват някъде по пътя, мнозина пропадат в безширната Преизподня и агонизират в мъчителна тъга, давейки се конвулсивно във въртоп от отломките на собствената си разруха, от кървави сълзи и от страдание от осъзнаването на безвъзвратната пътека, която са поели. А веднъж пропаднал и потънал в блатистия печален океан на скръбта (Бездната под въжето...), човек трудно изплува на повърхността. Но най-силните способен да превъзмогне дори своя упадък и погребан да се възроди въпреки безсилието, да продължи възкръснал пътя си към Свръхчовека, защото човек не е нещо константно, той е преход и залез, той е съзнание, което непрекъснато търпи развитие и макар тези състояния на хаотичен мрак в душата да са прокобна и понякога фатална отрова за опитващия се да прозре истината човек (Ницше казва – нихилизмът е болестта на възвишения човек,която той сам трябва да надмогне), той винаги е способен да го надвие и да го пребори, като надделее над самия себе си, защото това е великото и достойно за обич в Човека – че той всъщност може да бъде повече от това, което е, ако реши. Повечето хора в днешния динамичен и материалистичен свят въпреки техническото и интелектуално развитие затъват в невежество и се отдават на хедонистични нагони и профанизация на нравите, намират се в статичен застой, в състояние на розова заблуда и заслепение, защото истината е студена и боли, лъжата сластно ни възбужда с комфорта си, за да я приобщим към същността, а безумието – лудият копнеж на отказалия се. Връщат се все повече към началото на въжето, към Звяра, към примитивното начало, защото обратният път винаги е по-лесен – нали е познат и вече изминат. А който иска да прозре, той ще прозре. Който иска да познае същността на Свръхчовека,той ще върви само напред и дори спъвайки се (както споменах горе по-подробно...), ще открие отново себе си и ще продължи по пътеката горд и несломим пред бичовете и трудностите на злите перипетии по пътя.
И когато Великото пладне настъпи, когато човек в стремежа си към съвършенство достигне зенита на въжето, свързващо пътя между Звяра и Свръхчовека, тогава той ще празнува Залеза – защото той е предшественик на нови утрини и нови изгреви, тогава ще се роди новата истина и Свръхчовекът ще просъществува триумфално.
Ницшевият радикален и мрачен аристократизъм е бива разбиран погрешно множество пъти в хода на времето, но не може да се отрече, че това е философът, вкарал войнственост и желание за промяна в тогавашната рационалистическа Германия. С естетично красивата си проза и задълбочените си революционни разсъждения променя Западния свят завинаги, а дори и днес философията му дава отражение в културата, изкуството и особено в музиката при нейните по-експериментални и мрачни течения (писателят е бил голям почитател на класическата музика по негово време, бил е приятел с Вагнер, но се отрича от него и прекратяват дружбата си, когато композиторът се превръща в християнин). Той самият изпитва болестното бреме на тъмна самота и умира в гърч, тъга и болка, но дава нещо изключително ценно на човечеството – философията си, която майсторски и поетично въплъщава в своите творби.
© Никой Никога Всички права запазени