Не е ли красива социалната динамика? Да вземем например приятелството.
Има ли квалификации и изисквания или всичко си опира до емоцията да се чувстваш добре защитен, приет. или просто социален сред приятелите си?
Вярно, има различни приятели и приятелства и макар от това да следват съответните категории мисля, че независимо от тях можем да обединим точно ОНЕЗИ приятели, под общия знаменател – най-добрите. Това са онези, често малцината, малката група от сродни души , които си избрал да приемеш за член то семейството си. Умираш за тях и те умират за теб. Взаимно сте се избрали и в това има изключителна красота и нека обясня защо това е така. Човешко е, даже твърде, да избираме обкръжението си според облагите които ни предлагат определените хора и всичко разбира се, но не винаги е подсъзнателно. Често гледам на човешкото общуване като на търговия от един получавам одобрение, например, или даже възхищение – радва егото ми, а от друг разбиране, обикновено вторите са хора със сходен на нашия житейски опит. От трети може да получаваме интересни преживявания, приключения, този приятел да наречем лудия или дивака – подтиква ни да излизаме извън комфортната си зона и може би се харесваме повече покрай него поради една или друга причина. Може да имаме и този отговорен, полезен приятел от който черпим житейски опит и съвети.
Всеки от тези хора е избрал нас за свой приятел по една от горните причини или нещо друго, но общото в случая е че сме си взаимоизгодни и в това няма нищо нередно. Все пак в обществото всички сме мравки със своята задача било то социално или професионално. Интересното е обаче как така се случва изведнъж чудото – да намериш сродна душа сред тези хора, да намериш най-добрите си приятели? Дали е комбинация от горните неща правейки ги по подходящи за инвестиция на емоции и време в тях, бавно развивайки тази чудесна приятелска любов или е просто химията между отделните хора която предоставя любовта в аванс и върху нея развиваме изброените облаги? Интересно е наистина и според мен въпроса е направо казус.В крайна сметка няма значение дали яйцето или кокошката е първо след като разполагаш и с двете на момента. По-важното е колко се различават двата вида приятелство. Не се случва само на интровертите, умората от обкръжението, да искаш да си сам. Много интересно е това , че можем да се изморим бързо от приятелите си, бавно от най-добрите си такива и рядко, много рядко от себе си. Получава се така, че пред приятелите си имаме маска, пред най-близките си друга, а пред себе си – трета. Не винаги сме откровени дори със себе си, какво остава за останалите. Заради това и мисля, че да си изморен от себе си е невъзможно. Мисля, че по-скоро когато хората казват това имат предвид, че са изморени от личността която приели пред останалите. Пред приятелите си например сме себе си, но не съвсем, затова и се получава тази, ако мога така да я нарека социална умора, защото имаме нужда да сме себе си. Когато сме с най-добрите си приятели имаме чувството, че можем да сме заедно със седмици без да си омръзнем – възможно е, но накрая се случва неизбежно. Появява се това желание, тази нужда да останем сами със себе си, да бъдем истинското си аз. Този феномен се появява само и единствено заради несигурността ни в себе си, защото не мислим, че сме достатъчно добри такива каквито сме и дори пред най-скъпите ни хора лъжем и се преструваме, в различни степени в зависимост от близостта ни. Когато сме сами обаче сме далече от чуждите очи, правим всичко по нашият си начин, без да ни е срам, защото няма кой да ни съди освен ние самите. Често това е по-лесно не защото няма за какво да се съдим, а по скоро защото сме окей с това което сме или по-точно с това което избираме да видим у нас. Разбира се има и изключения, хората които не се понасят и затова винаги имат нужда да са с някого- било то партнъор, най-добър приятел, брат, сестра или тълпа, те винаги търсят начин да избягат от себе си.
Обвинението което ще отправя в следните редове към хората е тежко и някои биха казали лицемерно , след като аз сам не съм се преборил с тези демони, но въпреки това смятам, че е изключително важно проблема да бъде адресиран.
И така, защо, питам аз, е необходимо да поддържаме илюзиите живи? Защо редовно се преструваме на хората които не сме?Срам ли ни е от това което сме или по-скоро ни е тъжно, че още не сме онова което смятаме, че можем и трябва да бъдем? Не е ли ясно, че всеки върви по своя път и че всички ние сме развиваме ден след ден, седмица след седмица и година след година? Загледайте се назад, дори физически не сме същия човек от преди 5 години, тъй като всичките ни клетки са били заменени с нови такива за този период от време.Защо изпитваме нуждата да лъжем за това къде сме, нали всички сме съгласни, че живота не е дестинация а пътуване, защо да лъжем, че сме със светлини години напред ако още сме в началото на пътешествието си, не е ли прекрасно че ни предстои още толкова много? Изкусително е, признавам, да казваме че сме напред, да разправяме колко сме велики – та нали тогава ни предстои да станем още по и сме напред в класацията на кой е по-по-най. Така обаче радваме единствено егото си, а то е враг на себе познанието и подхранвайки него оскърбяваме себе си. Не мисля, че трябва да бягаме от себе си, а напротив – трябва да тичаме срещу нас си. Най-голямото богатство е себепознанието, защото тогава ще сме свободни от всички мислени затвори в които попадаме и ще бъдем роби само на едно- физическото си тяло и неговите нужди. Всички ние се стремим да сме успешни и богати, за да имаме ресурсите и позицията да бъдем себе си, без страх от неодобрение, защото имаме постижения и богатство зад гърба си. Смятам обаче, че има и пряк път до това щастие. Ако обикнем себе си за това, което сме в момента и все пак запазим фокус върху това , което искаме да бъдем ще заживеем един по-свободен живот и по-пълноценен такъв.Всеки от нас ,вероятно си има "role model", човек който притежава идеалите, които искаме да придобием.Вероятно този избран от нас човек е успешен, може би е богат, може би е много умен или красив, но най-много го ценим заради човека, който е и заради излъчването което има и самоувереността която изпитва. Мислим си, че е невъзможно да сме такива без куп постижения и пари, но не е така. За разнообразие ако спрем да гледаме в звездите и погледнем към обикновените хора, например нашите баби и дядовци, може да видим едни доста по-пълноценни животи. Е да, не изпозлват интернет, нямат масажорски столове у дома си и не са редовни в спа центъра, но дали "щастие-метъра" не би показъл по-висока оценка за тяхния живот? Все пак всичко е в главите ни.
Често се говори за свобода. Финансова такава или свобода на словото, свобода от натиск от други държави или хора в по-високи позиции. И докато изброените горе свободи също са важни и съществени, заслужаващи нашето внимание и труд, тази личностна свобода е далеч по-важна за нас самите. Не си даваме сметка колко години губим в робство на собственото си его и най-тъжното е, че някой ни казва какви трябва да бъдем и по това съдим себе си и останалите, а ако някой се опитва да бъде различен бива упрекван и придърпван умело обратно в кутията. Тъмнината в кутията може би е комфортна, все пак не заем какво се крие навън, но не си ли заслужава риска да проверим?Вървим срещу любопитната си човешка природа затваряйки се по този начин. Не знам за вас, но аз лично имам нужда от малко тен... Ще се видим отвън.
© Йордан Ангелов Всички права запазени