Чувам те. Гласът ти е нисък, бавен и леко провлачен. Напомня ми на за онази тиха меланхолия на живота, която вятъра довява през времето. За същите пориви и чувства, които момче и момиче от ония древни времена са изпитвали седейки на същата тази пейка. Дали пък в това не се крие смисъла на вечния живот?
Нашите гласове и нещата които те изричат. Думите, начина по който са изказани, самите идеи, които се съдържат в тях... Ето че те са същите, както преди стотици години. Те ли живеят чрез нас или ние чрез тях? Може би ние сме просто носители на една нежна и красива информация, която бележи вечния стремеж на търсене, на откриване, на еуфория, на страдание - на живот.
Обичам да те слушам. Харесвам гласа ти. Дали това е причината да изпитвам удоволствие да слушам казаното от теб и дали бих слушала някой друг със същия интерес? Имам чувството, че каквато и да кажеш аз ще го изслушам с цялото внимание на което съм способна, просто защото го казваш ти.
Представям си гласа ти. Много странно, глаг ...