Чувствал ли си се сякаш част от теб ти е отнета? Или сякаш умът ти е с теб, а сърцето ти - далеч? И сякаш тази мисъл те измъчва бавно... постоянно. Защото точно така се чувствам аз сега. Помниш ли как влезе в автобуса, а аз продължих напред? След това той мина покрай мен и аз го гледах, търсейки те, как се изгубва в далечината. Знам, бях казала "Ще опитам да не плача.", но щом осъзнах, че си далеч, се просълзих. Бързо избърсах сълзите, защото знаех, че не биха те направили щастлив. Следващите няколко часа стисках здраво зъби. Но когато се прибрах и видях суичера ти, заплаках истерично, както, надявам се, няма да ме видиш да плача... както плача сега. Гушнах го силно с мисълта, че това можеше да си ти, но уви... това не ме успокои, а напротив...