Искам първото ми интернет есе да бъде размишление върху една идея, която е оставила рани в душата ми. Тя е изказана в заглавието на есето. Всъщност аз съм сантиментално настроен към тази максима, защото за мен тя е обвита със спомени за един от великолепните хора, които познавах – Петър Георгиев Петров, преподавател по философия в бившето Висше техническо училище в Русе (сега Русенски университет). Петър почина на 7.ІV.1990 г. и няколко месеца преди това беше дал интервю за “Студентска искра”, многотиражката на вуза. В него той беше казал (цитирам по памет), че “за да си останем едни и същи, трябва постоянно да се променяме”. Твърдението е парадоксално – как така “един и същи” и заедно с това “променящ се”? Тогава за мен това звучеше повече като парадокс, отколкото като велика истина. Личният авторитет на Петър ме удържаше да мисля върху тази максима (и не само върху нея) дълго, защото бях уверен, че един страдащ човек, застанал пред границата на живота си, е отправил съкровено послани ...