За теб, този, който не успя да ме оцени. Може би някога ще осъзнаеш това, което изгуби.
Исках да ти призная толкова неща, но така и не ми достигна смелост. Клетката, в която беше заключено сърцето ми, ставаше все по-тясна, а пътят навън беше утопия. Нарочно или не, нямах и желание да изляза от душевния затвор, обхванал душата ми. Терзанията и сълзите бяха всичко онова, което имах сили да направя. Изричах думи, но само на ум. Устните ми никога не се престрашиха да кажат това, което искат. Виждах как бавно и сигурно пропадам, но нямах и желание да спра. Гледах надолу към пропастта с желанието да се озова там... уви, не успях. Трудна беше единствено мисълта за раздяла, макар и мислена. Страхът да не изгубя и малкото, което притежавам, бе в състояние да убие всяка частица сила, която получавах. Научих се да живея с болката, тя е това, което ме крепи в началото и края на деня да продължа нататък. Знам, че надеждата в сърцето никога няма да угасне. Пламъкът на любовта винаги ще е някъде там, стаен и чакаш теб, знаещ, че ти никога няма да дойдеш, надяващ се и уморен от случващото се...
Сигурна съм, че ти едва ли някога би разбрал това, което чувствам към теб. То не може да се обясни нито с думи, нито с жестове. Отиде си от мен и желанието да го осъзнаеш, просто защото знам, че няма смисъл от опити. Сама съм с болката от любовта и знам, че ще остана така. Случващото се е поредният прощален подарък, който ми изпраща любовта, а аз отново не разбрах кога е най-подходящия момент да го отворя...
Момичета, Жени, не оставяйте хората, които Ви обичат, да си отидат. Ще съжалявате цял живот.
© Теодора Всички права запазени