Понякога си мисля, че в този свят да си щастлив е грешно, същински порок, каращ хората и съвестта ти да те мразят.
 Доскоро факта, че имам добър живот, което включва добри родители, финансова обезпеченост, добри качества и чудесно гадже, ме караше самата аз понякога да се чувствам неудобно и едва ли не виновна в лошия смисъл на думата, че съм щастлива, защото виждах как останалите хора страдат. Все нещо не им достига, все нещо ги натъжава или пречи на щастливото им съществуване. А аз? Аз сякаш си имам всичко от което се нуждая.
  Например, имам множество приятели, които се оплакват, че парите не им стигат.Моите ми стигат, но как да се чувствам добре от този факт? Ако го споделя или след като всички така или иначе май го знаят, това стъпква още повече тяхното самочувствие  и ги кара да се чувстват още по-зле и още по-бедни. Как тогава, питам аз, да се чувствам добре, когато имам всичко, а хората, които обичам, страдат от липсата на нещо важно. А и няма с какво да им помогна, защото ще изглеждам като някои благотворител, комуто после ще са длъжници цял живот или пък те самите ще изглеждат като просяци, а аз като минувача, които има 100 лева в джоба си и им подхвърля 10 стотинки. Ако тръгна да им услужвам с пари, това колкото ще помогне на тях и ще накара мен да се чувствам полезна и поне малко благодарна на съдбата, че имам всичко, като помагам, толкова и ще ни накара да се чувстваме зле, защото, както казах, ще изглежда така, все едно те са ми се молили да им дам, а аз с цялото си величие съм благоволила да подхвърля нещо и то, само и само, да се разбере колко съм благородна. А и, освен това, ако помогна, аз няма да искам отплата, но те ще се чувстват длъжни да ми я дадат, което пък ще ги направи зависими, което пък от своя страна ще ги направи още по-нещастни. Изобщо, да си щастлив сред общество от нещастници си е цял грях.
 Както казах обаче, това беше доскоро. Доскоро, само аз сама себе си тормозех. Ето, че сега това ,,проклятие'', наречено добър живот, ме достигна с пълната си сила. Не си стигах сама на себе си с това изгарящо чувство на безпомощна вина, ами и другите започнаха да ми отмъщават заради това, че имам нещо, което тя нямат. А как ми отмъщават ли? О, по всякакви начини. А общото между тях е... завистта. Тя кара хората да правят ужасни неща на другите хора. Най-лошото при нея е, че е неконтролируема. Ако завиждаш на някой и то не благородно, ти значи и в някаква степен го мразиш, а, мразиш ли го, възможността да се държиш добре с него и да искаш да му направиш добро, се свежда почти до 0 процента. Естествено е твърде възможно да си втълпявам всичко това, но е възможно и да е истина. И то доста отдавна съществуваща, а аз да я виждам чак сега. Поне най-после разбрах, защо никой не ме разбира. Та те не могат да видят през моите очи, те не могат да усетят света както аз, те са заровени в своите проблеми и мразят всеки, който не ги споделя. Хората ненавиждат по-щастливите от тях. Хората мразят другите, които имат или са нещо повече от тях. Хората са долни същества. Хората са егоисти. Хората мислят само за себе си. Хората не осъзнават какво имат, а се съсредоточават върху това, което нямат и мразят всекиго, койтото го притежава. Хората мразят всеки, който е щастлив, защото търсят виновен за тяхното нещастие. Смятат, че щастливците са виновни за нещастието на другите. Хората гледат само себе си, но никога не се виждат.
 Знате ли, мразя да съм крайна, но просто написах това, което чувствах, защото някой ми беше казъл, че това е писането. Огън, чувство. То не става с обмисляне, а с искра. Ако ги мислиш, значи не трябва да го пишеш. Ако ти идва отвътре, значи е правилно и твое. И изкуство. А това, което казах за хората, надявам се, сте разбрали, не важи за всички, а само за повечето. А, да. И знам, че след като казах това изречение, вие веднага изключихте себе си от списъка с хората, които са такива, нали? А откъде сте сигурни, че не сте? Аз ще ви кажа как да разберете. Просто се запитайте: Аз щастлив ли съм?
След като си отговорите, се запитайте: Аз мразещ или мразен съм? Кое е по-добре?