Да ти разкажа ли, приятелко, за него  за любовта му! Но почакай, приятелко, аз ще заплача за да измия огорчението, за да преживея отново спомените. Ще започна с погледа му, ами очите му бяха мътни и опияняващи. Погледнеше ли ме, страстта се появяваше отново и отново, и аз отново забравях за очите му, които криеха образа на другите жени, с които той ми изневеряваше. А за пръстите на ръцете му, с които той така рисуваше по тялото ми, че правеше шедьоври на изкуството, а аз бях просто белия лист, върху който той изливаше разочарованието и огорчението от жените, които не  се връзваха на игрите му. Да ти кажа ли за гласа му, глас, който търся от години. Глас, който не спираше да изрича лъжи след лъжи, който трептеше, когато трябваше да изрича името ми. А устните му бяха тънки и груби на допир, като хищници се забиваха и впиваха от моите. А аз и моето сърце оставахме опиянени. А знаеш ли как ми каза, че ме напуска, изпрати ми цветя, а на цветята пишеше  "За най-силната жена".

Мария Хаджиева