Пак вървя. Все по-бавно.
Всяка крачка, която направя по релсите на навика, сковава краката ми все повече и повече, прави ме слаб, безволев и безутешно ме притиска към земята. Всеки път, когато откажа да вървя по тези релси и се отделя от собствения си елемент, ме изпълва празнотата, с която трябва да подхранвам дните си. Всеки дъх, който поема, ме връща там, където всички прекрасни слова се родиха в мен и се въртяха в безкраен и възторжен танц. Всяка нежна дума от тези, която се откърти от душата ми, прелетява безадресно из стаята, излиза навън, разочарова се и се връща със страшна сила, за да се забие там, откъдето съм я изпуснал.
А това боли. И чака да го лекувам.
Всеки миг, в който тези, които желаят да ми е добре, ми повтарят, че не си заслужава, още капка от живота ми изтича в посока, противоположна на тази, която желая аз. Всеки път, когато излея още в гърлото си, пътят надолу към още неизживяното от предната нощ, запламтява с нова, жестока и ненаситна жар, гори и прогаря чак до дъното. Всеки ден, в който ровя в кошницата с мечтите си и изхвърлям по една, на нейно място се появява по една чаша, хленчеща и хлипаща да се докосне до устните ми, да ме прогори, да ме види изпълнен с онова безпокойство, в чиято компания минаваше и минава всяка моя нощ...
Чашите си умират да ги целувам. Явно го правя твърде добре.
© Милен Иванов Всички права запазени