Седиш. Гледаш вяло през прозореца. Капките дъжд бавно се стичат по стъклото. Хората вървят забързано по улицата сякаш се състезават с времето. Разминават се безразлично... Всички тези безизразни лица някак са ти познати, дори скучни, омръзнали. Те вървят, носейки разноцветните си чадъри, погълнати от дребнавите си грижи да не се изцапат или намокрят, да се приберат по-бързо вкъщи. И цялата тази картина като че ли се смее в лицето ти – всичко е толкова цветно, капките дъжд танцуват грациозно по асфалта, шепнат нежни песни. И никой не го интересува, че някой си е купил преди теб онези хубави обувки, или че си се скарал с гаджето, или че вашите са те наказали да не излизаш... Толкова много неволи имаш, а няма дори на кого да се оплачеш – приятелите ти са на дискотека. Как може животът да е толкова нечестен!
Седиш и, както обикновено, си недоволен. И се сърдиш на всички – на родителите си, че са толкова жестоки, на приятелите си, че не проявяват достатъчно съчувствие към тежката ти участ, ...