Всичко на всеки прощавай,

ранен от враждебни стрели.

Поглеждай към слънцето ярко,

как вечно сияйно блести,

запомни, че да лазиш е жалко,

като огнена птица – лети!

Валентин Начев

          Любовта е нещо подобно на човека. Има сърце огромно. Неизмеримо. То вдишва и издишва милиарди века Истина и никога да тупти не спира. Любовта е пулсът на Вселената. И Тя, като нас, хората, познава пареща  жажда и с напукани устни и пети все към онзи Извор на доброто препуска. Не да се напие или опие, а да утоли мигновена жажда.

          Дали любовта има тяло? Ами разлята, изсипана е Тя във всичко видимо и досегаемо живо тук и в невидимото отвъд. Всичко, което се множи, расте, цъфти, обновява се чрез  плод и рожба – жадува и гладува. Потребността е мотивът за търсене, за движение, за докосване и допълване, за раждане и израстване – за промяна. Свръхмотивът обаче, заложен свише от непознаваема същност, е обновление чрез отдаване и даряване. Небето е неизсипана все още благодат, очаквана от земята – тръпнещата.   

          Живи сме, докато дишаме, жадуваме и гладуваме и ние, хората. Но…засищането на телата ни все още не ни прави достойни проявления на божествения промисъл. Жаждата и гладът на духа са двигателят на еволюцията, проявления на Мегаидеята за съвършенството, вероятно недостижимото. Жажда и глад за какво ли? За себеразпознаване. Бог разпознава себе си чрез съживения за живот импулс в телата, в сърцата и в умовете ни.

           Импулсът! Измеренията му ли? Психологът ще ги вмести между подсъзнанието и Свръх - Аза. Теологът – между понятията за дявола и Бога. Физикът със сложни формули ще ви убеди, че този импулс е неизмерима величина, а човекът с напукани длани от досега с чернозема ще ви го каже с шест думи – „залудо работи, за лудо не стой“. Заради онези, които те усмихват и разсънват в душата ти спомен за чудна мелодия. Защо ли се сещам за ръцете на моя дядо?!

         Всеки миг, изживян без обич, е мъртвило. Застой. Импулсът в телата ни човешки е жив до мига, в който сами не изкореним и не пресушим вярата в способността си да раздаваме с пълни шепи съдържимото на душите си. Въпросът е с какво е запълнено невидимото, неизмеримо пространство в сърцата ни, нали? Колко често даряваме искреност и доверие, всеотдайна обич и грижи, вярност и споделеност, а ни се отвръща с лицемерие и фалш, с тънки лъжи и притворство, с прикрито безразличие и пренебрежение, с грубост и изневяра.  И… какво от това? И без розови очила можем да насочваме „вътрешния си поглед“ да вижда само онова, което радва душите ни. А колко трудно се постига това фокусиране! Мисля, много изпитания трябва да преживее човек, за да осъзнае, че житейската ни реалност е проекция на реалността в душите ни. Защо ли не ме обсебват черногледството, неверието и песимизмът?!

       Неизмеримото не се изчерпва.  Да, има безкрайни величини. Като доброто и злото, истината и лъжата, прошката и жаждата за мъст, себеобичането и себепредателството,  вярата и неверието. Да загубиш вяра в Любовта, значи да намразиш,  да отхвърлиш живота, да се отречеш от Бог. Колко ли още ми остава да съм тук в това свое превъплащение? Все едно. В този промеждутък от време мога да живея с мисълта за безсмислието на всичко съществуващо, но мога и всеки миг да превърна в радостно ликуване. Дори и след най-болезненото разочарование. Въпрос на избор!

           Ако не съдя, дали ще има какво да простя? Тогава няма да ги има ни гневът, ни омразата, ни болката, ни мъката, но… аз не съм ангел, все пак, и аз съм човек. Грешен човек. Пък и жена. Архетипът „Ева“/Дева Мария/ е вплетен и в моето ДНК. Братството на ангелите обитава царства в отвъдното. Все още не съм получила покана да се преселя  завинаги сред тях. Да, осъждала съм, отхвърляла съм, но само онова, което моята душа не разпознава и не приема. И не се самообвинявам за това. Напротив! И тук не става въпрос за инстинкт за самосъхранение или за защитен механизъм, а за морални устои и ценности – пулсиращи в ядрото на моята личност. Онова, което душата ми не приема и не може да се примири с него, трябва да разгръща себе си далече от мен. Нямам право да съдя и да променям хора и обстоятелства, но мое е правото на избор  кого и доколко близо до себе си да допусна, както и въздаденото ми свише право да сътворявам реалността, в която искам да живея. Светът е малък, но не пък съвсем.

       Не ми е минавало през ум да надвивам някого или пък съдба злочеста. Не! Отхвърлила,  загърбила съмнения, стръв за надпревара, завист и ревност, алчност  и ненаситност, за ден, два, може и за месец душата ми да броди изпосталяла, да се лута, да дири посока към лъча-надежда. Може да се къпе денем и нощем в леденостудените дъждове от прошка, да зъзне и мръзне, но макар и с мокри или със заледени криле, със сетни сили винаги до гнездото на орлите долита.  

        И ... зърва света  – сита, напита със светлина, тъмата опростила. Лека, безметежно галена от щедър сноп лъч, с пресушени от вяра и надежда криле. В подранилата зора духът ми отново отлита - към Светлината, към слънцето в ума ми.

         Топлината на проектираното Слънце във всяка моя клетка! Обичам слънцата в милиардите клетки на тялото си! В ядрата им сияе онзи негаснещ Импулс, който вечно ще трепти и ще дири нови  форми за материализация. Как ли след пет или след десет века ще се разпозная в него?

         Осветената от силата на вярата душа е непобедима. Светлината никога никому не е била подвластна. Истината също. Дишам, пия и се храня със светлина. Дете съм на Слънцето. Обично. Обичащо. Въпреки всичко.

Присъствието  безгранично

Има Божествена причина за всяко нещо.

Следователно, има Божествено присъствие във всяко нещо.

                                                                             Нийл Доналд Уолш

Как ли те усещам?

Като подадена ръка,

когато животът ми

от мене си е тръгвал.

Случвало ми се е

– и то неведнъж –

душата ми да целуне

дъното на бездна.

Присъствието Твое ли?

Долавях го в ромона на дъжда,

в ласката на усмихната Зора и

в тях намирах Смисъл да остана.

Скръб и радост,

сълзи и смях

редуваха се в дните ми  

на всяка отминала година.

В тях винаги имаше

кой да ме натъжи в радостта,

но и кой да ме зарадва в мъката.

В този миг благодаря на Бог

не само за радостта,

но и за болката.

Нека не забравяме,

че младеем,

въздигаме се

по звездните пътища

само сред самота шепнеща.

Как тъгата надмогвах ли?

Онзи тихичък глас в мене

даряваше ми утеха.

Как надвивах болката ли?

Не съм я пропъждала!

Усмихвах й се мило,

прегръщах я нежно

и двете с нея догонвахме вятъра.

Всичко, което ми е нужно,

е в мен самата – в душата моя.

А приютеното в нея,

знаете ли кое е? - Зората.

Сияйната.

Вечната.

А Тя – Зората –

никога не е била следствие,

нито причина.

Вярвах,

дишах,

потъвах,

изплувах,

вървях,

летях,

живях

само за онези Неща,

които никога не са били

и никога няма да бъдат подвластни

на волята човешка.

Самадхи