Заобиколен съм от хора, които не заслужавам, това е отчайващо! Така и не се научих да плета на една кука и за това едва ли съм виновен аз или пък самото плетене, най-малко старата ръждясала кука. По вероятно би било нещата да са такива, каквито някога е решено, че няма да са онакива. Онакива-та неща винаги са ме интригували с огромното си желание да са различни. Различни от кое, обаче? От самите себе си или от скучните друговати такива. Всички сме просто някакви артикули, които в даден момент стават фетиши, а малко след това просто си лягат да спят. Не винаги със затворени очи между впрочем. И тогава сънуват истината! Тя се отцежда тихо по ръба на проточената им лига, докато упорито дърпат чаршафа плътно под двойната си силиконова брадичка. Виждат ужаса, изписан в догарящите жички на лампата над главата си. Тихо боготвориш електричеството, малко след това го обвиняваш за купищата пари, дадени за изгорели крушки. Купища крушки наистина, като в някое уютно сгушено в покрайнините на града гробище. Там в буркан от литър и половина отнесох и зарових мислите си. Поливам ги през всички жалки дни от живота си. Със сълзи разбира се. Чакам ги да станат мечти, а след това и осъществени такива. Но тях ги няма! Бурканът продължава да събира мъдростта на времето по гладките си стени. Те постепенно плесенясват от прекаленото ми взиране. И ми става все по-трудно да видя мислите си сред тази мътилка от време и бреме, която постепенно затяга обръча около стъкления буркан. Ковчегът, който ми открадна мислите и чувствата. Стъклен е, но не достатъчно, за да ги видя, не е достатъчен и за да се огледам в тях. Няма ме никъде и това е единственото, което ме плаши. Което сънувам с отворени от церебрална парализа очи. Ето и сега, не вярвам и не искам да осмисля версията, че умират мислите ми. Тялото - да, разбира се, но нали те чакат точно този момент, за да станат мисли, а не някакви скапани чувства.
© Петър Станев Всички права запазени