Вали! Още един ден тъга! Дъждът се стича по стъклата! Усещам мистика в пречистващата мисъл, с която измивам злободневието на делника. Сама съм в моя свят, населен с мечти и религия, с поезия и лудост. Принадлежа на калдъръмената улица и ритмичното потракване на колелата на каруците. На къщите с чардаци, по които се вият асми, на дворовете с каменни чешми. На прозорците с бели пердета и мушкато. На погледа на едно лице, което търси далеч в хоризонта бялата лястовица.
Принадлежа и на онзи булевард, по който с бясна скорост се движат модерни коли. От кафетата звучи музика. А високите блокове се губят нагоре, почти докосвайки небето. На аромата на бензин и железница, докато чакам влак за някъде. На онези устни, с които оставям дъха си в един миг, посветен на някого. Всичко това съм аз, докато търся, докато ме боли, докато обичам, докато се усмихвам, докато докосвам, докато ме... има!