Морето е обидено. Казаха му, че ще пресъхне... И то се вгледа надалеч...
Там, в средата, стърчи кулата на двореца. Това стърчане как... о, как обичаше то... да усеща... твоето... желание...
Мисълта отива в двореца. В който има хиляда спални...
Ето една... където канещи открехнати розови завеси ту прикриват, ту замрежват погледа, устремен към замечтаната нежна постеля. Под, таван и небе сякаш са слети. Галят се. Дълго и взаимно. Стените са облепени с пролетни копнежи. Разхвърляни из стаята се протягат кадифени стенания. Долавя се тих ромон на падащо влажно бельо. А в ъгъла... на хълбок е легнала сдържана страст, самогъделичкаща се по коремчето...
Ето друга... където от тавана сякаш светят дванайсет слънца. Като слънчогледи, обърнати към тях, се гушкат две златни възглавнички и сладко си говорят за нежния мъх и гладкото мъничко хълмче. От прозорчето любопитно наднича сияен лъч и върти жадните си очни орбити около мокрите от пот и вдъхновение орнаменти на житеножълтия паркет. Галят се. Дъ ...