Отворих очите си по-широко на зазоряване.Така и не успях да мигна и тази нощ.Погледнах към светлината и главата ми започна да бучи,като старо счупено радио.В мозъка ми нямаше нито картини от спомени,нито сюжети на поставени цели и копнежи.Душата ми плачеше по-сама от всякога и отново осъзнах,че мъката и тъгата ще са мои неизменни спътнички и през този мой ден.
Погледнах към улицата и с уморени очи,премрежено виждах фигурки,които макар и размазано са виждах,че се движеха бързо,като буболечеки,но с различни цветове.Отворих прозореца,въпреки студа,които беше сковалвсичко навън,за да се опитам да погледна по-добре надолу към пътя,но отново съзрях същата картина.Устата ми беше залепнала сякаш бях яла мед,но далеч не ми беше сладко,дори напротив.все едно бях смесила кисело и люто в едно.За първи път не ми се говореше,нито пък имаше с кого,но поне не за първи път ми се слуцваше да не искам да виждам и чувам които и да е.Усещах тялото си така,все едно бях лежала цяла нощ върху пирони и то така ...