lunna_sianka (ГАЛИНА ДАНКОВА)
571 11883
2.12.2008 г., 0:51 ч.

Един мой "нормален "ден 

  Есета » Социални
4605 0 16
2 мин за четене
      Отворих очите си по-широко на зазоряване.Така и не успях да мигна и тази нощ.Погледнах към светлината и главата ми започна да бучи,като старо счупено радио.В мозъка ми нямаше нито картини от спомени,нито сюжети на поставени цели и копнежи.Душата ми плачеше по-сама от всякога и отново осъзнах,че мъката и тъгата ще са мои неизменни спътнички и през този мой ден.
     Погледнах към улицата и с уморени очи,премрежено виждах фигурки,които макар и размазано са виждах,че се движеха бързо,като буболечеки,но с различни цветове.Отворих прозореца,въпреки студа,които беше сковалвсичко навън,за да се опитам да погледна по-добре надолу към пътя,но отново съзрях същата картина.Устата ми беше залепнала сякаш бях яла мед,но далеч не ми беше сладко,дори напротив.все едно бях смесила кисело и люто в едно.За първи път не ми се говореше,нито пък имаше с кого,но поне не за първи път ми се слуцваше да не искам да виждам и чувам които и да е.Усещах тялото си така,все едно бях лежала цяла нощ върху пирони и то така беше изтръпнало,че нямаше и помен от болката.И пак,като всеки ден,хващах химикала и листа с цел да излея всичко останало в главата и сърцето ми,което биеше,но сякаш беше безчувствено.
Просто ме поддържаше жива.С големи усилия хващам химикала и след 5 минути писане,решавам да прочета творението си,но просто осъзнавам,че няма никакъв смисъл.Несвързани думи по значение...които само заемаха място на листа.Това представляваше то.Пийвам си няколко глътки студено кафе и сякаш мозъка ми го прерязаха сто ножа,защото изпитах зверска болка в главата.Всичко започна лека-полека да се връща в нея-и виковете,и крясъците,и обидите му,и недоволството му от мен,и вината,която ми преписваше /всеки път все за нещо съм виновна/,започва да ме "чопли"съвестта ми жестоко.
     Наближава обяд,но стомахът ми е свит на топка и не мога да хапна и троха.Дори храната в хладилника не ме "съблазняваше".Оглеждах се наоколо все едно,че това не беше моят дом,в които съм отраснала и живяла близо 20 години.Искаше ми се да избягам някъде,където да си буда"у дома".Телефонът ми се "опита"да звънне на няколко пъти,но не ми се говореше и отказах разговорите.Пускам телевизора,за да се опитам да се разсея,но отново...тишина.Изобщо не го виждах,нито го чувах.Главата ми така ми тежеше,все едно в нея някои беше сложил камъни и желязо.Имах чувството,че ако направя рязко движение и ще се турколи от раменете ми.А не бях пила алкохол
от месеци.
     Денят си отива,а аз съм си все така сама със себе си загледана в стрелките на часовника.Започва да се смрачава,а моите очи започват да смъдят "умиращи за сън",но не мога да заспя.Дори сърцето мибиеше едва,едва...
     Вече минаваше 7 часа и той вече се е прибрал от работа,и вместо да каже нещо ново и интересно,пак се започва отново и отново темата от предишната вечер,и всичко започва отначало.
     А дните летят.Нощите се изтъркулват за един миг.Животът си тече,а аз съм все така от ГОДИНИ!Но правилно е казал народът:"Едни сами си управляват живота,а други-живота ги управлява"


01.12.2008

© ГАЛИНА ДАНКОВА Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви,мили приятели!!!
    А относно критиките по написаното от мен,бих искала да уточня,че който не го е преживявал,просто надали би ме разбрал!Така,че благодаря и за тях!!!
  • Галя... Поразена съм! Дано това не си ти! Но всичко описано... тооолкова ми е познато...Разчувства ме, разтърси ме, развълнува ме!!!
  • оф пак аз ще изляза ... изрод ... на теб ти се е ревало като си го писала ама мен ме уби на две три места от смях ... нема такива метафори... това за меда... за стоте ножа... за тежката ти глава... и това подчертаване ми такова майката на очите ... както и хилядите грешки ... то май и редактора се е отказал да го чете ...

    та наистина ти е било тежко... ама що не сте печени и готини депресари и сдуханяци ... като мен примерно...
  • Тъжно ми стана като го прочетох!
  • Гале...И аз съм се чувствала така, но не е постоянно състояние...Много ме натъжи..."Едни сами си управляват живота,а други-живота ги управлява"-Вземи живота в собствените си ръце на сигурно и си осигури нормални дни...без кавички.

    Прегръщам те!
  • Не знам дали наистина ти е такъв животът; не се наемам да те поучавам, но есето е добро. За да няма толкова грешки, би било добре да го напишеш първо с Уорд в Майн документ, където има програма - коректив на грешките - и после да го прехвърлиш в сайта. Има лесен начин за това; само трябва да се постараеш да го научиш.
  • красиво! и много тъжно, но нима в живота на всеки един от нас не е имало такива "нормални" дни.
    усмихни се на себе си и се радвай, че макар да си загубила много неща, никой не може да ти вземе този прозорец към саматата и спокойствието -писането.......
  • Това не е есе, по-скоро е разказ, който, макар и с печатни грешки, ме развълнува.
  • Благодаря ви искрено,приятели,и за коментарите и за подкрепата!!!
    Прегръщам ви!!!
  • Тъжно е,но много красиво!!!
  • И аз се натъжих, Галка! Нека по- скоро се промени денят ти! Пожелавам ти повечко щастие! Не губи надежда и се бори!Можеш! С обич!
  • На мен не ми хареса твоя "нормален" ден,ама въобще не ми хареса..Само ме натъжи,но само за момент,защото това за живота,което си споменала накрая важи с пълна сила.Дано имаш повечко"ненормални" дни - в добрия смисъл разбира се.
  • И на мен ми харесва! Поздравления!
  • Хубаво е, но има доста печатни грешки, както и няколко запетаи.Поздрав
  • Добро утро, Галина!Докоснах се до твоя ден!Споделям усещането!Поздрави!
  • По "искане" на Пенко Пенков!
    Дано да ти хареса,Пенко!
    Искрено се надявам и на всички вас,читатели на сайта,да ви допадне.
Предложения
: ??:??