Вода до където ти стигат очите. Прозрачна вода. Търсеща те вода. Вода изпиваща силите ти. Вода даваща ти сила. Прозрачна като душата ти. Докосваш я леко, почти с мисъл. Пръстите ти танцуват на секунда преди повърхността и. Изкушението да я докоснеш, да я погалиш, да влезеш в нея, да я отпиеш, да почувстваш, да се измориш от нея. Твърде силно е. Не можеш да устоиш. Мами те там дълбоко в прегръдките си. Можеш да загинеш в нея, да се изгубиш в нея, да намериш другото си аз там някъде. Нещо в тебе те тегли към дълбокото, и нещо в теб не иска да се връщаш. Нещо в теб е част от нея.
... Самоунищожение в най-чиста форма. Реално е, но може ли да е красиво?
Огън нявсякъде около теб. Пламъци под пръстите ти. Огнени езици по лицето ти. Топлина изгаряща те отвътре. Болка граничеща с почти непоносимо удоволствие. Докосваш огъня и потъваш в блаженството на отдавна забравена ерес. Плътта ти подава, но душата ти се пречиства от пламъка. Твоята собствена клада от огън унищожава страховете ти, съмненията ти, болката и човещината. Намираш божественото зрънце на свободата в последната капка лава достигнала до сърцето ти. Иска ти се да крещиш, но огъня те е погълнал в себе си. И ти е топло. И познато.
... Похот в своята най-човешка същност. Реално е, но може ли да е красиво?
Вятър разплитащ косите ти. Вятър оплитащ спомените ти. Вятър носещ ти забрава. Къде отиде миналото, къде отиде опита, къде се изгуби ти. Някъде там, далече, толкова далече, че не трябва да мислиш точно къде. Не е нужно да търсиш. Не е нужно да плачеш. Не е нужно да искаш. Безвремие носещо се във въздуха. И ти си в него. И продължаваш там някъде с него, полет над всичко и всички, включително и над теб. Летиш над душата си. Нима може да има и по-високо.
... Бягство почти напълно оправдано. Реално е, но може ли да е красиво?
Земя привличаща те в недрата ти. Топла и влажна. Истинска и реална. Ходиш по нея без да я тъпчеш. Тя те подкрепя. Тя те иска. Винаги ще се връщаш при нея. И тя винаги ще те приема обратно, като майка блудното си дете. Прощава ти всички грехове, и минали, и неизвършени. Докосваш я и усещаш силата на всяка нейна клетка. Никога няма да те напусне, дори и да я убиеш. А ти ще го направиш. От любов.
... Малодушие и слабост, почти превърнати в качества на личността. Реално е, но може ли да е красиво?
Красотата не може да е зла, нали? Елементите на злото са вътре в нас – страст, самоунищожение, бягство и малодушие. И те са толкова красиви... Нима са вече зли?
И дори любовта не може да помогне.
Няма пети елемент като в красива футуристична история за деца, разказваща ни, че нашите мечти няма да умрат.
Но всъщност и мечтите умират. От самота.