Елисавета-между разума и сърцето
(Есе върху ,,Крадецът на праскови")
За историята и трагичната участ на една невъзможна любов, зародила се по времето на ужасите на хода на войната? За повестта - ,,Крадецът на праскови"? Или, всъщност, за Елисавета - жената, която се влюбва, но се оказва между разделението (дилемата) разум - сърце, разум-чувства?
Повестта ,,Крадецът на праскови" от Емилиян Станев успява да разкаже по един много интересен, но и трагичен начин за любовта като и възвишено, и свято чувство, но в същото време и като емоция ( копнеж), който си остава невъзможен. Дори раздвояващ душевността и личността на един от героите в произведението. Такъв пример е Елисавета сама по себе си и никоя друга.
Елисавета се влюбва истински за първи път в Иво (Обретенович)- сръбски военнопленник, когато по света настъпва едно от най-страшните неща- именно, Първата световна война. Време, носещо заедно със себе си страх за човешкото съществуване, глад, сълзи. Разруха, нечовешка омраза и безмилостна, неизбежна (също) смърт. Но, именно, когато е най-невъзможно двамата герои да споделят и обичта, и любовта си, тя (всъщност) се оказва още по-желана, оценяща се и красива. Защо? Заради собствената ѝ обреченост на хода и фона на войната и плашещите ѝ лица.
Елисавета попада неслучайно в дилемата разум-сърце. Дилемата, която я поставя пред много трудни избори, които тя самата трябва да направи и вземе. Може би (на първо място) защото тя е омъжена жена. Има мъж и съпруг до себе си, но не и любовта му. Само студенината в душата му. Друга причина, поради която Елисавета е изправена между разума и сърцето, е, че всичко това се случва по време на бедствие- войната.
Елисавета е жена на коменданта на града, а истинската ѝ любов я чака под формата на сръбския военнопленник- Иво Обретенович. И заедно с картината, която рисува войната, тези две предпоставки, карат героинята да се заслуша в разума. Но Елисавета (до съдбовната среща на живота си, която, в крайна сметка, я запознава с истинската ѝ любов) се чувства нещастна, необичана и самотна. Тя не чувства своето щастие никъде, животът ѝ се оказва безсмислен. Но точно, когато осъзнава,че щастието е под носа ѝ, тя разбира, че трябва да послуша и да последва чувствата, емоциите, сърцето си. Когато открива любовта и послушва сърцето си, Елисавета открива и смисъла в живота, съществуването си. Затова тя е и повече от готова да брани, да даде всичко на и за любовта си. Макар и с трудност, Елисавета загърбва и решава да остави миналото си, и избира да бъде щастлива. Трудността е, защото тя изпитва онова чувство за вина, предателство дори. Но, благодарение, на великото чувство, което успява да изпита така силно и истински (любовта), се отдава на обичта си, на желанието си да бъде щастлива. Тя чувства дъха и приятното опарване от любовта, която ѝ дава и сили да продължи напред. И въпреки трагичната участ- тази на себе си и онази на Иво Обретенович, тя въпреки всичко избира чувствата си- избира смъртта пред живота, който така и не може да изживее без него. Защото, материалната осигуреност, която полковникът дава на жената, не може да се мени с любовта. Най-хубавите, ценни и истински неща се оказват без цена. Такава, каквато е и любовта. Щастието, утехата дори, в нея. Любовта на и между Иво, и Елисавета!
Повестта ,,Крадецът на праскови" на Емилиян Станев ни учи не само за срещата със страшните лица на войната. Учи ни (най-вече) на едно нереално, но и съществуващо чувство- обичта между хората, която застава над всичко. Абсолютно всичко: войната, страха, отчуждението,болката. Учи ни, че дори по време на война или смърт, ако обичаш истински и ако теб самия те обичат по същия начин, то любовта и чистота на две души винаги побеждават! И че раздяла за тези две сърца просто няма!
© Ралица Стоянова Всички права запазени