Съзнанието е връзката с Другия.

Тази връзка не е телефонна връзка, която се включва и изключва, тя не е връзка, която може да се прекъсне или да бъде извикана в желан момент. Връзката с Другия е същностна връзка.

Аз може да забравя за срещата, която имам с Боян, възможно е дори да не помня кой въобще е Боян, понеже всяка конкретна социална връзка, с който и да е друг човек, е един вид повалима и провалима осъщественост, но същностната връзка с другостта стои безусловна и напълно неизменна.

Ако само след час позвъня на Боян, но той не отговори на позвъняването ми, аз ще бъда поставен в една нереализирана социална връзка. В същото време моето съзнание за Боян, като един Друг, ще се е запазило, а това ще ми позволи да позвъня на Боян отново, примерно след още един час.

Когато мине този втори час, е възможно аз да пропусна да позвъня на Боян. Като че ли моето съзнание за Боян се е изчерпало и за да се възстанови, ще трябва да ми се припомни това, че съм възнамерявал да му позвъня. Също – едва ли може да се твърди, че докато аз съм нямал съзнание за Боян, Боян не е съществувал. Най-малкото това не може да се твърди категорично. Но нека си представим, че аз съм си въобразил този Боян и не разбирам, че Боян се изчерпва с моето въображение. В сънищата това често се случва – и забележителното е, – че се случва именно тогава, когато не си даваме сметка, че сънуваме. По време на сън всяко събитие добива логика, всяка странност намира своето обяснение. Най-често става така, че чак на сутринта се разкрива бутафорната конструкция на съновидението, в което ние цяла нощ сме вярвали.

Така че е възможно вече от година да набирам номер, който не отговаря, но пък съм решил да го правя, докато ми се отговори. Липсата на ответ ме е накарала да заключа, че абонатът на номера е зает с нещо и аз просто не успявам да засека свободното му време. И докато звъня на въпросния номер, на почти всеки час през изминалата година, аз съм измислил име на неговия абонат. Боян. Измислил съм и защо е толкова зает. Примерно: Боян много мисли! А докато Боян мисли, той не говори по телефона. Дори съм измислил защо звъня на Боян. Ами да го питам какво мисли. Какво е измислил!   

И един хубав ден, след едно мое поредно настоятелно позвъняване, от другата страна на телефонната връзка се случва така, че някой казва… Ало?

Детски глас?! А аз никога не съм мислил и измислял, че Боян може да е дете. Възможно ли е да съм сгрешил при набирането? Затварям. Набирам отново и внимателно! …Ало? Същият детски глас.

Боян ли е – питам аз. Момчето изрича друго име. И не, не познава никой, който да се казва Боян. Извинявам се. То също се извинява. Може би е разбрало какво ми е състоянието. Но какво ми е състоянието?! Пфу! И момчето ми предлага да се ощипя. Защо? За да проверя дали не съм сънувал. А-а! Щипал съм се вече, не сънувам. Момчето отсреща се засмива, пита ме за моето име. Че защо му е? Боян се казвам, приятно ми е!... ????

Дали съм Боян или не съм Боян, няма как да се разбере. Ако получа потвърждение за това кой съм аз от сто различни места, означава ли, че аз съм този, за когото се говори?  Възможно е да преминавам от сън в сън. Възможно е да осъзнавам, че сънувам, но да не спирам да сънувам. Възможно е да забравям за всички – един по един и на куп. Възможно е да забравя кой съм аз и един вид да изпадна от себе си. И да, сякаш всичко е възможно. А човешкият ум, за да функционира, се нуждае от известна безспорност, от една поне достатъчна “безспорност”. Но ако и невъзможното е възможно, ако и това пладне се окаже сън, тогава какво? Нали се случва така, че в някои съновидения, щом ние се усъмним в безусловната реалност на съня, се появява някой, който – точно от средата на цялата съновност – започва да ни убеждава, че сън няма, че това пред нас е не друго, а самата действителност.

Човек има далеч по-голямата склонност да се заблуждава, отколкото да вярва.

Изправени пред всяка конкретна социалност, пред всеки определен друг, който виждаме на улицата, в асансьора или в огледалото, ние се намираме пред един пространствен и времево обусловен друг, който има биография и който е добре отчленим в своите десетки определености. Но колкото и убедени да сме, че този друг е истински – с неговите метър седемдесет и пет и неговата приветлива усмивка, – възможно е ние да го сънуваме. Да, наистина, възможно е и да не го сънуваме!  

Съществува ли Боян или не съществува? Щом го срещна, моето възприятие потвърждава неговото съществуване. Но и във всеки сън същото това мое възприятие потвърждава съществуването на всеки човек, когото срещна, потвърждава реалността на всеки обект, който ми се изпречи. А и самият Боян има склонността, а и особено държи, да потвърждава своето съществуване. Той е този и този, намира се тук, а не някъде другаде и все определени неща, чиято определеност е възможно да черпи своите основания от обстоятелствата на един сън. Всеки момент, дори след цяла година, е възможно да чуя един друг глас, не гласа на Боян, дето е зает, защото мисли, а когато мисли, не отговаря на телефонни позвънявания. Напълно е възможно да чуя детски глас, който да ми напомни, че сънувам Боян, че Боян не съществува, или ако съществува, то Боян съм самият аз.

Ами ако и аз не съществувам?

Кой е този аз, който си мислим, че съществува? Отново някой аз, който е този и този, роден еди-къде-си, учил еди-какво-си, направил тия и тия неща. Но ако се вярва в съществуването на един такъв биографичен аз, то е като да се вярва, че щом забогатея в съня си, аз съм богат въобще. Утринните слънчеви лъчи ми напомнят, че не съм толкова богат; а смъртта показва, че вече не се съществува. Но аз все пак съм съществувал, ще каже някой. Тогава ще му отвърна – а аз все пак съм сънувал, че съм богат.   

Съзнанието е връзката с Другия; а не с другия, нито с един аз.

Съзнанието, като същностна връзка с Другия, не е социалната връзка с един друг, който е извън мен и иде отляво или отдясно, който ми се явява в тия и тия дрехи и се държи така или инак. Същностната връзка с Другия не е и връзка с един психологически аз, който е вътре в мен, аз, който саморефлексирам, един образ на мен самия, под модуса – бях онова, сега съм това, а искам да бъда тези или онези неща.

Съзнанието като същностна връзка с Другия, предполага едно Отсам, което неизменно отстои във връзката с Другия.

И както Другият не е друг, така и Отсам не е аз. А разликата между Отсам и Другия – от една страна, както аза и другия – от друга страна, се състои в това, че докато азът и другият са пропозиции, които осмислят връзката помежду си, то при Отсам и Другия същностната връзка, тоест самото съзнание, осмисля и полага двете пропозиции. В същностен смисъл да кажа “аз” е несъстоятелност, този “аз” просто пропада; както и ако кажа “другия”, този “друг” стои така наклонен, че все се срутва и срутва. Отсам и Отвъд (Другия) ги има само, доколкото са отнесени и осмислени от съзнанието. Отсам и Отвъд не могат да бъдат определени така, както с лекота определяме, че аз съм средно висок и получавам среден доход, а другият е по-висок, а и доходът му е също по-висок. Както – и това е особено важно да се разбере, – Отсам не обуславя Отвъд, нито Отвъд обуславя някакси Отсам, те и не са сравними помежду си. Азът може да обуслови другия, като го възпитава примерно; или да се сравни с другия, като заключи, че е по-нисък от него. Връзката между аза и другия е времева и пространствена, докато връзката между Отсам и Отвъд е безпространствена и извънвремева, тя е същностна връзка. Азът и другия съществуват винаги в един и същ периметър, периметър, който в предходната философема беше наречен Тук. Това Тук, тази тукашност създава илюзорното усещане за заедност, което всъщност е една послужваща реалност, в която аз виждам другия като обект и се опитвам да го употребя и той ме вижда като обект, като търси как да си послужи с мен. И затова, ако един аз осъзнава, че един друг човек е наблизо – зад онзи ъгъл или ей тук пред самия него, – това въобще не означава, че азът осъзнава този друг, поне не в същностен смисъл. Той го осъзнава в послужване, като обект. Връзката между аза и другия е каузална, тя е подчинена на причинно-следствения принцип.

Съзнанието като същностна връзка с Другия е връзка синхронистична.

Каузалността е зависимост необходима и времева, щото следствието е предхождано от причината винаги по необходимост и разбира се във времето. Аз позвънявам на Боян, той вдига телефона и отговаря.

Синхронистичността е зависимост на съсъществуване. Аз позвънявам на Боян, а той не вдига слушалката. Защо го прави? Защото е зает или защото не съществува? Това няма значение. Не определеностите на Боян и не Боян такъв, какъвто го познавам, правят моето съзнание за него, а същностното съзнание, което осмисля Отсамността като аз и Другостта като Боян. И ето след година ми отговаря детски глас, който не е гласът на Боян. Независимо дали Боян съществува или не съществува в материален или психологически смисъл, той е Друг, който отстои на Отсам в същностен смисъл, извън всяка моя или негова биографична определеност. Това е съсъществуването.

За послужващия човек, който е обзет от пространствения и времеви аспект на тукашността, светът е не друг, а даден. В тоя смисъл човек се е родил в един свят и светът безспорно се е намирал тук далеч преди той да се роди. Това съзнание за света-като-даден, разбира света като кауза; това съзнание е аксиденциално, неприсъщно; то е валидно само в една тукашност. Същинското съзнание среща света не като даденост, не като кауза, а синхронистично.

Съзнанието като същностна връзка на синхронистичност с Другия е трансценденция.

Каузалността е принцип, чието действие се осъществява Тук, в тукашността. Тук всичко е познато, тривиално, ясно; и разпределено във времето. Всяко деление на аз и на друг в тукашността е подчинено на послужването. И аза, и другия са познати до болка в тукашността; скучни и въвлечени във взаимна употреба.

Съсъществувайки, Отсам и Отвъд не се разминават, както би си помислил един послужващ аз, който се обвързва с другия все в познатата и прозаична тукашност. Съсъществуването е трансцендентната връзка на осъзнаването. Съсъществуването е среща – един вид – на хоризонта, Там, където пространствата не се сливат в общност, а пропадат. Затова и се извършва скок, трансценденция над един пропастен свят, който наричаме тамошност.

Съзнанието като същностна връзка на синхронистичност с Другия, осъществява трансценденцията точно Там.

Синхронистичността е принцип, чието действие се осъществява извън Тук. То е действие, което не си послужва, а осъществява една трансцендентност; а това означава, че Отсам и Отвъд се отнасят едно към друго в контекста на съсъществуване – трансцендирани са от същностното съзнание.