Не знам защо, но ми се струва, че ако започна това волеизявление направо без заобикалки, ще мога да кажа повече неща, отколкото ако украся нещата. И така. Живея с дъщеря си сами, откакто майка ù почина и тя беше на 10г. Не я изоставих, не се отказах от нея, но заболях психически, по-скоро откриха ми болест, предаваща се по наследство. Изпадах  в някакви кризи, които сякаш  нямаха край. В тези периоди се чувствах, че сякаш живея извън тялото си. Не помнех какво правя, но и за много малко неща бях в съзнание. Казвам всичко това, от този период на малко проблясъци. Все пак това, което тръгнах  да пиша, е свързано с факта, че обичах дъщеря си, но сега разбирам,  че дядото на две нейни деца и баща съм бил аз. Също така разбрах, че хората само са ни били сочили с пръст, но никой не ни е обръщал внимание, въпреки че са знаели за нашите кръвосмешения. Главата ми сякаш се  бе разцепила на две. Факта обаче, който ми сервираха накрая като за десерт, че освен, че  нашите две деца са осиновени и ненормални, ами и дъщеря ми вече няма да може да има деца, просто защото лекарите са се били видели в чудо и  са ù прекъснали тръбите. Вярно е, че аз я глезех много, но до такава степен ли ù се е отразило, че тя сама не е намерила сили да престане тази идилия. Кого да обвинявам? Защо само ни се подиграваха на нас, и никога, никой не ни протегна ръка да ни раздели, било дори и временно, за да се лекуваме. Греха в кого е?...