Заболя ме главата. Не, не е много. Обичайната болка. Все пак три часа четох Вазов и Славейков. Плаках заедно с Дядо Йоцо и се калявах с болката на Ралица. Честно да ти кажа,  въобще не ме боли главата от учене. От друго е, а с книгите само се оправдавам.

  Ако кажа, че от любов  ме боли главата, ще трябва да се наведа бързешком, че да не получа някой домат  или плювване от страдащата публика, пред която лошо за любовта не се говори. Не, то няма нищо лошо в любовта, ама да ти кажа честно и нищо хубаво няма. Хайде пак лягам на земята, че отвсякъде кънти: „неблагодарница”, „луда”, „не знае какво говори”.

  Хм, да съм благодарна, че съм имала „любов”. Че да не съм животно. То това чувство - любовта, вече така започна да се тръби под всякакви форми и лица, че да кажеш, че се радваш на любовта, е все едно да се радваш на слънцето. Вие животни ли сте? Защото аз не съм. Не се радвам на насъщния, нито на слънчевите лъчи, нито на доброто си здраве (като изключим хроничния синузит, генно заложеното ми затлъстяване, ниското ми кръвно, лошото ми зрение, задължаващо ме да нося очила, от които пък ме боли между очите, а понякога и от синузита ме боли там). Стига  толкова с моето добро здраве. Та, казвах, че  за всичко, което притежавам, аз съм благодарна, да, но не ми е достатъчно, защото не съм овца, радваща се на росната поляна. Така е и с любовта. И за нея не се кланям вечер, за да благодаря, че я имам. На кого трябва да благодаря? Че аз си я извоювах. Къде ми е грамотата с призив: ”Сби се и си спечели любовта”. Къде ми е медалът. „Цървули!” Не се дава награда току-така. Та любовта си е дар. Каква ти награда...

  Мила дружке, с риск да те отегча (знам, че ти се гади от подобни думи), ще цитирам изтърканото посвещение на всеки влюбен: „Обичам те такава, каквато си.” Ех, че мило! Сигурно и моят любим ме обича в цялата ми натуралност. А кога ме заобича? Ще ти кажа! Когато спестявах месеци наред и си купих любов. Нямам пари, но затова пък имам нерви. Купих си с търпение любов. Бръснах си краката преди всяка среща (докато милите не започнаха да стенат от болката и зачервяването). Станах приятелка с продавачката в козметичния магазин, защото се почудих какви продукти против изпотяване да си купувам, какви фиксиращи боклуци за иначе тънката ми и сплескана коса, какви пудри, мазила... Ааа! Обичал ме таква, каквато съм? Ако не си скубех редовно веждите и не си лакирах ежедневно ноктите, какви комплименти щеше да ми прави. „Тази вечер душата ти е много красива!” Ха. Да, посмей се, приятелко! Аз също се засмях. По-лесно е, отколкото да заплача. А така ми се плаче. На неблагодарницата ù се плаче. Нищо чудно - такива сме ние, неблагодарниците. Купим си любов, заключим се в клетка и после ревем от собствените си глави.

  Знаеш ли кое ми е любимото? Когато си включа камерата на компютъра и моят любим, така, съвсем неволно, уж на шега, подхвърли, че съм напълняла. Ами напълняла съм, да. От пет месеца не съм правила секс, пък и ми е някак трудно без него. И тъй като аз не съм като нормалните хора, които с повече тревоги смъкват повече килца, аз дебелея. И не само, защото вече имам един куп проблеми и това помага на тялото ми да наддава, а и поради липсата на физически упражнения, сиреч секс. Защо не спортувам? Ами защото съм заета да роня сълзи у дома... за моята любов. И не, дружке, това не е преходно. Знам, че той, моята любов, ще си дойде (защото сега е на стотици километри от мен), но тогава ще плача заради друго. То пак ще е заради него, но заради присъствието, а не отсъствието му. Нямаше угодия значи. Егати неблагодарницата. Ами на какво да съм благодарна? Ако има мач по първа програма и романтичен филм по БТВ, познай какво ще гледаме. Естествено, че онези 22 празни, които се гонят за една пълна с въздух (както казваш ти).

 Излиза ми се на кафенце. Разбира се, че с него. То може ли другояче. Естествено, че искам и приятелките ми да дойдат, но не, нали съм съобразителна и не искам той да се отегчи в женска компания. Та излизам с него и без вас (за което моля да ми простиш), но пък изведнъж се озовавам в компанията на три момчета. Няма проблем. Аз съм общителна. Пък и с неговите тревоги свикнах и с на приятелите му тревогите ще свикна. Единият ме гледа „мазно”, сякаш ме привиква във ВЦ-то,  за да ми сподели гнусните си намерения, а другият ме гледа така, сякаш че е три метра. Няма проблем. Нали нося очила с диоптър. Свалям ги и вече не виждам отвратителните му приятели.  Ама аз и себе си не виждам май! Голяма съм точно колкото една калинка, ама нищо, нали имам любов.

   Какво ми се прави - не е важно. Как се чувствам - на кого му пука. Аз го обичам и той ме обича и любовта ни е толкова чиста, с изключение на мръсните му дрехи, които пера. Добре де, не ги пера още, ама като се смаля от калинка на мравка и това ще правя.

   Но ние толкова се обичаме, че и ежедневното „Това мама по-добре го готви” ще е като „Лека нощ, любов моя”. Е, сега вече наистина ми се догади, точно колкото на теб, когато четеш онези красиви, романтични и патетични излияния за любовта. Защото любовта е помия и ако някоя госпожица  ме обори, този път наистина ще ù дам пет лева, че да иде и да си купи с тях ново бикче, защото мъжете не обичат бучещи крака. Но пък ни обичат  такива, каквито сме.

ПС: Знам, че любовта е красиво и истинско чувство. Нека никой не ме съди заради написаното. Това е моментно състояние на гняв и отегчение, пък и го написах, за да разсмея (доколкото мога) една приятелка. Та посвещавам го на теб, grisha (Преси). Дано  най-накрая си прочела нещо различно за любовта.