Прозрачни хора, в чиято стъклена душа плува черна капка отрова. Прозрачни хора, чиито устни шептят клетви, а сърцето им остава студено. Прегърнати, слети в едно безформено цяло. От ужас настръхнали, че са смъртни. Животът е предизвикателство как да летиш и падайки долу да не се счупиш. Стъклени души, размити в лава. Където утре започва от днес. Прозрачни хора, отразяващи черна светлина. Всред сгради, улици и трамваи те се лутат в живот на еднодневки. По призрачните им стъпки никнат лалета, кактуси и макове. Никне канабис за развеселяване на опустелите им души. Никне умората от отчаянието. Защото е тъжно да си самотен и клиширан. Да плачеш, когато си тъжен. И когато си тъжен да си нещастен. Да си нещастен, че ти нямаш, а другите имат малко по-голямо парче земя за гроб. Тъжно е. Човек със стъклено крехка душа, гледащ бръчките на лицето си и осъзнаващ, че остарява. Младостта е зелена и понякога бурна. Прозрачен човек сливащ се напълно с обществото. Това съм аз. Това са и другите. Моето ли ...