ХОРИЗОНТЪТ

     В размитите от трепкащата мараня контури на хоризонта се разводняват погледът и нашите представи за далечината, а също и за устойчивостта на формите и техните багрените стойности. Загледан в неговата люшкаща се в маранята линия се питам аз дали небето се стреми да слезе при земята или земята търси начин да се прелее в неговата необятност? Танцуващата линия на хоризонта, която се явява като границата на духовното и материалното начало на нещата, е линия от която се влива и изтича животът на битието ни. Изтича до кога и накъде!? И в тази линия навярно се крие лятото и слънчевото му начало, неговият багрен край в цветната душа на нетърпеливо чакащата есен. Но в неговите слънчеви подземия все още бликат свежи сили и слънцето сега не мисли за предстоящата анемия на дните си. Все още хоризонтът е далечен, макар че някъде напред в пространството широко е отворил вратите си рудникът на залеза пореден.

     Ще дойде времето в което хоризонтът кротко ще заспи под звездния воал на мрака и в своя сън ще преоткрие своята звезда пътеводителка, посока нова ще намери, но не сега. Сега е час за къпане на маранята в синьожълтата ù пяна. Сега на него имат среща нереалното с реалното и в него пак, за кой ли път, реалността с надеждите се разминава.