23.11.2008 г., 21:42 ч.

"Ху Кеърс"* 

  Есета » Социални
2225 1 8
8 мин за четене
... или един кадър от бъдещето

Като (макар и непълнолетен) гражданин на републиката се чувствам задължен да изразя отношение относно една статия, излязла в наш вестник по въпроса за младежта днес. Вестникът е “Сега”, името на статията – “На каре белот в класната стая”. С надежда да съм от помощ, ще изразя мнението си по въпроса.  

На първо място, това, което пречи на образователния процес, е учебната програма, която явно не е съобразена с това как прекарваме свободното си време. Мнозина тийнейджъри четат книги и си струва дори да ги споменем поименно заради това, но не можем да отречем, че те са малцинство сред нас. Останалите киснем в Интернет, в кафета, или в Интернет-кафета. Тъжно, но факт.

 

Още по-тъжно е, че има много малко предмети, които да заинтригуват човек с такива интереси. Теоретично би ни допаднала информатиката, ако не ни учеха как да създаваме програми, които никога няма да проработят (имам предвид Qbasic), или може би литературата, ако не брояхме запетайките в “Под Игото”. Въпреки че системата все още е в процес на развитие, е отвратително да наричат резултатите от този растеж (нас) “грешки на растежа”. Това са поколенията ’88; ’89; ’90, не дай Боже и нататък. Аз самият съм роден в деветдесета година и досега в системата бях свидетел на какво ли не. И най-вече на безразличие. С какво друго се отглежда поколение на наркомани, алкохолици и момичета с лек нрав, освен с това?

 

Тук идваме до най-важния проблем –

 

“Ху кеърс” – На кого му пука?

 

Ние, родените в паметните години след 88-ма, трябваше сами да разберем що е отговорност. Виждахме родителите си да се връщат от работа късно, да печелят малко и да висят по опашки. После виждахме други хора винаги да са доволни и да се возят на шейсет сантиметра от земята – това бяха мутрите. Тогава ние решихме от коя страна на барикадата да сме – и сега едва започваме да жънем каквото ни беше посято.

 

Вероятно нямахме уважение към плода на труда на “наште”, които от работа нямаха време да ни попитат за школото, но пък от кого да го видим? Ако половината живеят добре, карат лъскави коли и парадират с безотговорността и неуважението си към обществото (това са “червените”, а по-късно и “фараоните”), а другата половина се бъхтят на три работни места за една трета от същите пари, е ясно какво решихме за себе си. Тъмната страна е силна у нас и влиянието й постоянно се засилва.

 

“Ху кеърс” – Втори дубъл.

 

След това открихме и школото като начин да бъдем безотговорни. Първо бяха “леките” престъпления – идване без домашно; говорене в час; драскане по чиновете и прочие такива лоши работи. После стана така, че започнахме да чуваме от учителите израза “То си е за твоя сметка”. Много сметки натрупахме оттогава досега, защото този израз се превърна във формално бягство от отговорност на всички около нас, а ние като първото поколение, чуващо думата “демокрация” всеки ден по няколко пъти, решихме, че точно това е демокрацията. Така, в демокрация прекарахме вторите си седем години, по моему по-важни от първите. Докато в първите те възпитават как трябва да се живее в по-затворен кръг от хора и едва след това – във вторите и нататък разбираш къде трябва да живееш и започваш да се нагаждаш към ситуацията. Когато чуеш два пъти “Ху кеърс” подред обаче, ти свикваш с него и то ти става навик. Това е изразът, който постепенно измества българското “Не е важно на мене да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле” и става модел на поведение. Пълна липса на заинтересованост към каквото и да било, вече и към чуждото нещастие. Дори “вроденото” злорадство на българина се демократизира, или ако предпочитате – глобализира.

 

“Ху кеърс” – трети дубъл

 

У нас съществува анархия, на която Брауновото движение може само да завижда. Всеки си прави, каквото си иска, и никой не му държи сметка, защото “То си е за негова сметка”. Наистина, за наша сметка си е, че пием, пеем и пушим. Не вяра в Иисус от Назарет ни липсва, а вяра дори в най-простата причинно следствена връзка: престъпление-наказание; правило – контрол. Но дайте ни пример и ще се променим. Защото тепърва започваме да се множим – след още десет години ще има още десет набора като нас, а след още пет, вече утвърдени в “Ху кеърс” ценностите, ще започнем да създаваме и собствени деца. Защо се бием, защо пушим, защо се дрогираме? Защо не? На кого му пука?

 

“Ху кеърс” – начало!

 

Ние не сме пълнолетни, нито пък достатъчно заинтересовани да влезем в парламента. Но ако го направим, то ще бъде, защото сме успели в това на народа да не му пука кой е там. Като гледам, след няколко години ще се избере сивата партия, без лидер и без депутати, със сиви плакати, залепени на сивия фон на софийската улица. Оптимистичното за вас все пак е, че благодарение на типично българското явление “разкол” нещата няма да са чак толкова сиви. Скоро ще се отделят “Чисто сиви”; “Бяло сиви”; “Черно сиви” и “Мръсно сиви”. Някои ще търсят зелено - сивата идея, други – оранжево сивата, но в края на краищата под вола няма теле. Вол трябва да си, за да не успееш да родиш нещо цветно за толкова време. Такива волове мучат сега по вестниците. А мучат и се мъчат, защото са посивели от старост вече, а е доказано емпирично, че под стар сив вол няма нищо, освен собствените му ... волски идеи. Никой и не очаква да има друго. Ще бъдете напълно неподготвени, както в безсмъртния надпис от обществената тоалетна на НДК “Когато станем повече от вас, ще видите кой е обратен”. Приемете го като наш манифест: “Ние сме поклонници на сивотата и еднообразието. Не ни пука за никого и нищо, но си ви бройкаме като наши, защото сме си ваши. Няма да спрем, докато в Си Ви – тата ни не пише сиво на бяло, че сме ви посивили във всяка битка за всяка сива педя земя. Ние сме движение без лидер и без членове, защото ги изгубихме на сивия фон.” Следващата война за парламента ще бъде, ако мога да перафразирам генерал Патън: ”Да накараш сивите да се бият срещу червените, жълтите, сините, сините и сините за земята, която сините купиха от червените.” И ще победим. Няма да спрем, докато на фона на сивия облак не се развее сивия флаг на скуката и самодостатъчността.

 

Защото вие сте ни отгледали и сте ни дали всичко, което сме искали. Ние не сме открили апатията, алкохола или агресията. Ние само ви ги показахме. Като сивото зад стъклото на огледалото.


*Ху кеърс/Who cares (англ.) - На кого му пука?

© Георги Мишев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пише Ви една учителка. Прочетох есето ви с удоволствие, защото още от началото разбрах, че сте стойностен млад човек. И осъзнал смисъла и безсмислието в този живот, Вие няма да застанете от другата страна, тъмната. Есето Ви е не само публично обяснение, а и зов за помощ: от родители, учители, съученици, от обществеността. Това, което сте написал за учителите, е вярно. Сред нас има и такива, които са безразлични към ученическите простъпки или към положителните им прояви. Но има и такива, които не спят от притеснения за свои ученици, избрали тъмната и опасна страна на живота. На тези учители им пука за вас. Най-голямата награда за един учител е да види възпитаниците си след години израснали като морални, отговорни и проспериращи в определена сфера личности. Част от вината за пропадналите млади хора е наша, но само една част. Правилно сте усетил, че е въпрос на народопсихология. Докато има умни и отговорни младежи като Вас, ще вярвам, че когато те застанат на кормилото, държавата ни ще поеме друг, правилен курс.
    Между впрочем, имате лаконичен и директен изказ и размислите Ви са характерни за по-голямата възраст. Радвам се на такива като Вас! Желая Ви здраве и успехи!
  • Пак го прочетох. Пак Браво!!!
  • Като гледам колко много народ пише /като се пренебрегнат глупостите/ , то означава, че все пак поколението не е толкова неграмотно. Но е вярно това, че се налага да изучават неща, които никога няма да влязат в употреба, което донякъде убива стимула за нещо съществено. Разбира се, трябва да се има предвид и предпочитанието на всеки един и в този смисъл да се премине към специализация по-отрано. Защото не може роденият за налбантин да стане режисьор или, примерно, ядрен физик. По-възможно е обратното.
  • Най-лошото,което осъзнах след това есе е,че и хората родени през 90-та са пораснали..От което автоматично следва,че тия родени 10-на и повече години по-рано(и аз от тях) са напреднали с времето доста..А това не ме радва въобще.А за всичко друго е вярно,че никой не го е грижа(включително и мен)и то няма и за кога,не се очертава да съм млад до към 100 годишна възраст за да се товаря дори и с мисли за подобни проблеми,а какво остава за действия.Оправия няма - от мене да го знаете(а аз не говоря празни приказки).
  • Вярно е, че всички говорят за това колко пада нивото на образование, възпитание и култура на днешната младеж, а в същото време остават безучастни в поправянето на тези грешки.
  • Страхотен си!!! Поздравления!
    Наистина ли си на 18 ?...
  • Жалко обаче,че действително на никого не му пука какво се случва с нас...Системата е скапана,но това,което си написал,е страхотно!Поздрави
  • Браво!!! На мен ми пука...много... и боли! Поздрав!
Предложения
: ??:??