Валеше пороен дъжд. Аз стоях сама до прозореца и само наблюдавах мълчаливо. След минута се пренесох в света на спомените. О, колко красиво беше. Там бяхме аз и той, грееше ярко слънце, ние стояхме на пейката, бяхме усмихнати и захласнати в разговора си.
Пресветна светкавица и аз се върнах в мрачната действителност. Взех един прашен албум и отново бях там при него... щастлива, безгрижна, закачлива...
Искаше ми се пак да бъда там, но вече беше късно, аз бях съсипала всичко.
А навън продължаваше да вали...
Задуха и силен вятър...
Може би без него вече нямаше смисъл да живея, може би...
Нямах повече сили да плача и сякаш дъждът беше олицетворение на всичките ми неизплакани сълзи, а вятърът... вятърът беше просто жалко подобие на предишната ми разбунтувана и непокорна душа...
Харесваше ми тази стая - тъмна и напомняща ми за него...
И ако това бяха последните 30 минути от земния ми живот, то бих искала да ги прекарам в тази стая, загледана в прашния му портрет!
© Гергана Симитчиева Всички права запазени