„Искам да заплача... помогни ми да заплача.

Дори това отне ми света, дори силата да сбъдна здрача.

Помогни ми да заплача, защото пресъхнаха страните ми, но в сърцето мъката ме дави от проклятия. Ако ти си ми приятел, помогни ми да заплача, защото нямам сили да го сторя, успях да стана силна и непобедима, толкова студена, че няма с какво да го стопля, за да потекат сълзите ми.”

Какво са сълзите – попита ме лебедът, белеещ из езерото в моята душа? Не му отговорих, исках да покажа наяве...

Ала не можах...

За първи път от толкова много години аз не можах да заплача... а човек плаче от вълнение, от щастие, от болка, човекът плаче... жените плачат, наистина и със сълзи, значещи нещо, те плачат и дори само за да им е по-леко, защото го могат...

Ала аз не можах...

Някога плачех, плачех от обич,  плачех от наслада, плачех от щастие, плачех, когато изгубя... всичко...

Ала днес не можах...

Плачех, когато си спомня нещо, когато ме забравят, когато ме наранят, когато пусна онази песен, плачех, когато гледам тъжен филм, плачех, защото чувствах...

Ала не можах...

И не зная дали ми е по-добре така...

Не зная какво ми стори този свят, за да не мога да заплача, не зная колко повече може да ме боли, за да мога да заплача. Не зная колко лед има в мен и колко малко топлина ми е останала, за да не разтопи дори една капка от леда, за да отроня дори една сълза...

Някога имах много топлина, раздавах, раздавах и пак оставаше, за да ме разтопи, за да заплача и да няма лед в мен...

Ала днес не можа...

 Не можа да разтопи и капка. И защо... защо... кому беше нужно да се стигне до тук, кому сега е по-хубаво, по-истинско и по-щастливо от тогава, когато можехме да плачем...

Когато още имаше топлина в нас, когато давахме и... не искахме нищо в замяна... освен една топла прегръдка, една топла целувка или топла дума... едно цвете в топъл свят. Не, не диамант в топъл цвят, не кола в него, не апартамент с топли стени... не...

А малко човешка топлина... късче, че да имам сега няколко сълзи, ей така, за мисълта, че още съм жива, че още има смисъл да те погледна в очите, смисъл да обичам гласа ти... смисъл да зачена децата ти...

Ала ти не можа...

И днес аз не плача...

Да, силна съм. Да, вашите момичета са силни, те не плачат, те не досаждат с прищевки да ги прегърнете или целунете, с безумната идея да правите любов, а не гимнастика... те наистина са мъжки момичета...

Но мъжете... не целуват, не прегръщат и не правят любов... те не плачат...

Наистина не плачат...

Ева вече е създадена от реброто на Адам...

Не целува, не прегръща, не прави любов... и не плаче...

Остана само и... да не ù пука...

Всъщност пука ли ù още?

Не мисля

... щом не плаче...