„Искам да заплача... помогни ми да заплача.
Дори това отне ми света, дори силата да сбъдна здрача.
Помогни ми да заплача, защото пресъхнаха страните ми, но в сърцето мъката ме дави от проклятия. Ако ти си ми приятел, помогни ми да заплача, защото нямам сили да го сторя, успях да стана силна и непобедима, толкова студена, че няма с какво да го стопля, за да потекат сълзите ми.”
Какво са сълзите – попита ме лебедът, белеещ из езерото в моята душа? Не му отговорих, исках да покажа наяве...
Ала не можах...
За първи път от толкова много години аз не можах да заплача... а човек плаче от вълнение, от щастие, от болка, човекът плаче... жените плачат, наистина и със сълзи, значещи нещо, те плачат и дори само за да им е по-леко, защото го могат...
Ала аз не можах...
Някога плачех, плачех от обич, плачех от наслада, плачех от щастие, плачех, когато изгубя... всичко...
Ала днес не можах...
Плачех, когато си спомня нещо, когато ме забравят, когато ме наранят, когато пусна онази песен, плачех, когат ...