Земя като една човешка длан - България! Тя е моята родина! Тя е в мен, в езика, който говоря, в обичта, изпълваща живота ми! Българийо, ти си велика страна със славна и вечна история. Страна красива и горда с народа си.

 Твоята история започва още когато славният хан Аспарух те е създал. Дошла си от строгите и справедливи  закони на Крум, с мъдростта на Борис, с великото дело на братята св. св. Кирил и Методий, от Паисиевата ,,История славянобългарска”, от Априлското въстание...

 Българийо, толкова те обичам!

Когато за първи път казах:

,,Аз съм българче, обичам...” бях малка и внимавах да не наруша ритъма и едва по-късно разбрах добре смисъла на тези думи. Понякога ми се иска да се кача горе, в Стара планина, и да извикам ,,Обичам те, Българийо, обичам те”, всички да ме чуят. Всички хора, растения, животни да насочат поглед към мен.

Българийо, мой земен рай! Ти  си най-красивата, с високите си планини  и бистри езера, реки, дори Ниагара със своите водопади не може да се сравни с твоите езера и потоци, плодородните поля и красивите черноморски плажове. Коя страна може да се похвали с твоите песни, с твоите хора и носии?! Коя?! Никъде другаде небето няма да е толкова синьо, птичките няма да пеят така звънливо, а морето няма да е толкова величествено.

Обичам те, въпреки че душата ме боли, защото виждам страданието по улиците, защото виждам как родителите ми стоят цяла нощ будни, защото животът стана толкова труден. Толкова труден, че ни разпилява, както вятърът разпилява есенните листа. Когато стана сутрин и видя усмивките на семейството си, знам че каквото и да стане, колкото и да е труден животът, имам тях- моето семейство.

     Българийо, ти си част от моето семейство и се страхувам да не те загубя, макар че много хора  предпочитат другите страни пред теб. Не се притеснявай, не тъжи, ти имаш мен и моята вяра, че  ще станеш  страна, в която животът ще стане по-добър. Ти си моето голямо семейство, всички хора сме едно семейство.

    Когато ходя по прашните улици на моето селище, където живея, си мисля за всички, които са ходили  тук преди мен, мисля си за малките градчета и калдъръмените улички, по които са ходили  Ботев, Левски, Яворов и си мисля: ,,Всички велики българи са родени в малки селища  като мен. Те са оставили след себе си ярка следа. Аз дали ще оставя нещо след себе си?” И си отговарям: ,,Защо не? Само затова, че съм тук, че уча, че  ще остана в България и най-важното, че мисля за моята родина, искам да работя за нея, защото тя е в мен, мечтите ми и стремежите ми са свързани с нея.”

 Може да не стана известна като Ботев, Левски, Яворов, но ще бъда част от България и от нейното по-добро бъдеще.

Днес много хора заминават за ,,по-добре развитите” страни, умовете на България бягат, но дори и някъде там те не те забравят, не забравят уханието на казанлъшката роза, чистия въздух на Стара планина, полските цветя, не забравят дори и звънливия звук на овчарската торбичка. Защо ли не забравят всичко това? Защото ти, Българийо, си тяхната родина, защото тук са техните близки.

Българийо, родино моя, аз съм горда с теб, ти си в мен, защото „българин да се наричам, първа радост е за мене”.