4.08.2007 г., 12:52 ч.

Игрите 

  Есета
6286 0 1
6 мин за четене
 

Игрите


       Всеки си има своя игра и обикновено това е онази, на която е печелил в детството си. Някой се привързват към игри, които научават по късно, но общото е, че всяка игра, която приемеш става твоята игра и чрез избора си, най-често даваш възможност да лъснат и твоите истински  качества.

„Който го е страх от вълци, не ходи в гората!"

       Помня как в детството ми, мой роднина бе научил двамата си синове да играят шах, като и той се забавляваше с тях. Ако не се лъжа те достигнаха някакви републикански резултати и дори започнаха да играят с гръб към дъската. Всъщност той ги учеше как да управляват от позицията на силни на деня, какъвто бе  и самия той. В стратегии, как да се борят за да спечелят. Единия въпреки не особените си морални качества, се ожени за професорска дъщеря и цял живот работи в банки. А другия по свестен като човек, използва социалните промени по такъв начин, че натрупа завидно богатство и възможности. Сигурен съм, че игрите на шах с баща им, помогнаха до голяма степен за да се изградят като личности.

       В големи и малки градове по света винаги има по една група в някой парк, където играят шах, а някъде има клубове, зали. За всяка националност има различна игра, към която хората са пристрастени. За всяка географска широчина има различини игри. За всяко отделно място има  съответна игра. На тези места се пази традицията на игрите.

       Някога, когато тръгвахме на почивка всеки взимаше своите любими игри със себе си и това, бе първото, което слагаше в куфара. Помня, че много се играеше на всичко. Някога хазартът, бе офциално забранен, но хората продължаваха да играят, печелейки достойнство, признанието на приятелите и партньорите си в играта. По късно забраните паднаха и всички започнаха да играят хазарт.

       Разликата между игрите и хазартните, сякаш визуализираше различието между обществените системи - едните бяха „за удоволствие" и лично удовлетворение, а другите „за пари". Сякаш едните бяха за деца, стига да разберат условието, а другите за възрастни. Тогава хората наистина приличаха на деца, изцяло зависими от прищевките на партията.

       Помня как за първи път играх една от любимите си игри - „Монополи" - някой я бе донесъл от Франция и макар на френски, а по-късно на английски, играехме с часове. До ден днешен знам повечето улици в Париж и Лондон от нея.

       Монополи, бе първата игра в живота ми, която сякаш бе копие на игра от истинския живот - тази на предприемач. Купуваш къщи, хотели на базата от резултатите на рискът, който поемаш - на заровете. Има сурови и леки наказания, печеливши възможности и губещи, както и катастрофални. Не помня някога да сме играли тази игра до край. Правена по реални житейски критерии, тя отнемаше и запълваше много време.

       Сякаш още тогава загубих интерес, защото когато приятелите ми играеха с часове, аз разполагах с всичките им момичета, с които се разхождахме и разговрях и имах всички възможности да се забавлявам без досадното им желание да се състезават постоянно. Очевидно никога не съм имал „спортна злоба" с която да имам търпение и мотивация за да играя на игри с малък залог. Истински залог за мен даваше играта, която ти дава възможност освен да спечелиш материалното, да получиш и морална награда  за някакво определено време.

       Помня, че когато брат ми много искаше да игрем, се съгласявах, но при условие, че ще играем докато аз искам. Той винаги играеше за да печели и когато аз прекъснех играта в очакване на неговия късмет ставаше истински ръкопашен бой. Когато късмета му идваше от началото беше много щастлив, а аз се забавлявах с неговите „смешни" емоции.

       По късно се научих да играя на покер - но така и не научих Белота и Бридж - Белота, защото освен фактора време, за мен винаги е било от значение съотношението - забавление, време, печалба.

Никога не съм обичал игрите, в които пробваш късмета си. Знаех, че късметът никога не се пробва, защото ти е нужен в живота, така както за вярващите е правило, че не бива излишно да споменават „Името Божие". Игрите за мен винаги са били повод да общувам с хората, за да разбера какви са, защото в желанито си да спечели, човек най-лесно се оголва - издава слабостите си.

       Стратегически спечелвах винаги и от всяка игра, защото залагах разумно, а в крайна сметка добивах истинска информация за хората, с които го правех. Обичах игри в които късмета ми, носи автоматична печалба. Никога е съм пробвал късмета си.

       Така любимите ми игри се редуцираха до: живот, домино, боулинг, барбут, а из между споротовете - онези, в които има превес индивидуалната игра подкрепена от екип.

       Един приятел имаше един малко циничен лаф, който обаче съдържаше много истина - „Колкото и да си терикат - не можеш сам да се изчукаш!" В този смисъл, това се превърна в мое житейско кредо по отношение на всички игри.

       Когато тренирах Кану-каяк, дълго никой не разбираше, че се уча не за да се състезавам, а за да придобия умението да го правя и толкоз.

       Очевидно, игрите се делят на два вида - едните в които придобиваш умения и ги усъвършенстваш и други в които освоявайки умението да играеш, започваш да печелиш или губиш. Едните чрез които общуваш с хората с които играеш и други в които общуваш единствено със собствената си суета по отношение на личната ти печалба.

       Най-глупавото място на света в това отношение, според мен е Лас Вегас и казината, където и да се намират, наравно с футболните стадиони. Това, са места където хората групово маструбират с късмета си и групово се надъхват в илюзията си, че могат да спечелят без да положат никакво усилие. Няма чавек, който да е спечелил или забогатял от собствения си късмет.

       Късмета е честота, на която настройваш интуицията си и започваш да работиш - тогава, той те навестява все по-често до момента, в който издържиш.

       Обичам Доминото, защото то е игра в която правилата са обърнати, така като е в живота за печелившите и тези, които познават късмета - трябва да се освободиш от пуловете и точките си, от късмета си. По-печелившото е да се научиш вместо да приемаш риска на играта, в името на късмета - да не рискуваш. Приемайки играта на другите, наред с внушението, че могат да спечелят от теб им създаваш илюзията, че печелейки, си спечелил, на техен гръб /превръщайки ги в свои врагове/ и пропускаш възможностите да изиграеш собствената си игра - онази, в която печелиш единствено ти -  голямата игра на живота, в която най-важното е да внимаваш, каква игра ще си избереш.

       Най-голямото правило в игрите по отношение на печеленето е: „Да се научиш да губиш!"

                                                             

Любимо

© Любимо Минков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??