"Живей, както никой друг, живей, както никой не би могъл, но помни, че си
един обикновен човек! 29.06.2006г. "- Това, което ми написа онази нощ,
в деня, в който се запознахме, се оказа самата истина. С теб живях
както с никой друг, както с никой не бих могла и наистина за теб
се оказах един обикновен човек.
Толкова пъти бях до теб и нямах смелостта да ти кажа колко много
те обичах, колко много държах на теб... Ти беше единственият човек,
за когото давах всичко, дори любовта ни да беше илюзия. Как искам да
те срещна отново и да ти припомня, че съм те обичала някога...
както и сега.
Питаш как съм аз, дали съм с друг или сама... не, не питай, замълчи,
вече е все едно, разбери. Помниш ли, че преди всичко ти давах и лъжите ти
прощавах? Помниш ли защо те оставих, защото аз вече забравих? Помниш ли ти?
Но вече всичко свърши между нас... и на моята любов не устоя.
Знаеш ли защо? Вече ми е все едно! Но защо ли пак си тук, не зная,
защо ли пак си със мен, нощта с нея прекара, защо се връщаш сега при мен?
Пак навяваш в моята душа само студ и тишина, но от мислите си не мога
да те изтрия...
Но се заклевам, от тази вечер нататък ти не съществуваш,
за теб ще съм непозната, такъв ще бъдеш и ти за мен! Аз нямам нужда от теб,
всичко свърши, тръгвай си, моля те, стига ми евтина любов. Повече не искам
да виждам очите ти, не искам да зная къде си ти, всички думи вече
са излишни, нещо за да се промени... какво направи, ми кажи?
Не, вече не казвай, че ще се промениш, няма как да ме задържиш.
Нямам спомен, който да е без теб. Животът ми стана много сложен,
а сърцето ми замръзна в лед. Всеки път се питам дали мога без тебе
да живея и да обичам пак... И не мога да повярвам, че вече те няма
в живота ми. Не, моля те, не ми казвай, че с друга си ти, защото в душата
още ме боли.
Как можех да продължавам да прощавам твоите лъжи, ти отвори огромна
яма, която ни раздели. Няма смисъл вече да криеме, просто няма любов.
На всички твои обиди издържах, мислех си, че в дланите си те държах
и на всички твои думи сляпо вярвах. Защо така жестоко ме нарани,
да те попитам не посмях и сълзите си едвам удържах... но това беше
грешка, беше човешки страх.
А в миг отеква един спомен заключен в мен и дочувам твоя глас сякаш си
до мен и желание и страст да те докосна се преплитат с тъга... Само
с теб любовта ми беше жива, само с теб бях най-щастлива.
Сега мога само да сънувам как със страст целуваш ме, но мразя, когато
се събудя и не видя твоето лице...
И ако някога ме искаш така, както всеки ден теб аз съм искала, звънни ми
дори и през нощта и знай, че съм сама и пак за теб съм плакала,
така, както и сега...
© Валерия Всички права запазени