Една стара притча, интерпретирана от мен и скромно допълнена и поокрасена от мен, че бяха изпуснати фундаментални цветове, което ме наведе на размисъл “защо аджеба?”

Преди много, много хилядолетия цветовете започнали кавга. Всеки казвал, че той е най-важен и най-красив, най-предпочитан и най-полезен.
 
Зеленото казало:

"Естествено, че аз съм най-важния цвят. Аз съм символ на живот и надежда. Аз съм цвета на тревата на и листата. Без мен всички животни биха загинали. Погледнете наоколо природата и ще видите, че аз съм преобладаващият цвят. Аз съм Коледното дърво, аз съм крехката салата, аз съм ствола на цветята, аз съм къдравите и виещи се с плавни, грациозни движения водорасли, аз съм екзотиката на палмата. От мен извира животът и свежест.”

Синьото се обадило:
"Мислиш само за земята. Погледни морето и небето. Водата е живот. Идва от морето, отива високо в небесата, образува къдрави пухкави облаци, от тях се сипе дъжд върху жадната земя. Небето е простор, спокойствие и мир. Без това усещане за мир светът би загинал. Хората си слагат сини контактни лещи, защото сините очи са съблазнителни."

Жълтото се изкикотило:
"Ама, че сте сериозни и вие. Аз нося смях и радост, топлина и мекота на този свят. Слънцето е жълто и луната е жълта, звездите са жълти. Всеки път, когато погледнеш към слънчогледите, пухкавите жълти хризантеми, гордия минзухар, жълтурчетата напролет,  целият свят се усмихва. Аз съм магията на пустинята, аз съм гладкия пясък и в мен се гушат заоблените от морето камъчета и мидички, аз съм в русите къдрици. Аз съм огъня и топлината. Без мен светът би умрял от мъка и студ. "

Обадили се и оранжевото:
"Аз съм цветът на здравето и силата. Може да не ме виждате навсякъде, но аз съм безценно, защото служа на нуждите на човешкия живот, аз нося витамините. Какъв цвят са морковите, портокалите, тиквите, папаята, прасковите и кайсиите? Не вися и не се натрапвам през цялото време, но когато изпълня небето при изгрев и залез никой не се сеща за вас, моята красота е толкова поразяваща, че дъхът на хората спира."

Червеното не издържало повече и викнало:
"Аз съм повече от всички вас, аз съм кръвта, аз съм животът. Аз съм цветът на опасностите и на смелостта. Аз се боря и воювам. Аз нося огъня в кръвта. Без мен светът би бил така празен, както е луната. Аз съм цвета на страстта, любовта, на червената роза, а хората живеят, за да обичат. Аз съм Коледната звезда и аленият мак, страстният божур."

Изправило се пурпурното в целия си ръст:
То било високо и говорело надуто и високомерно: "Аз съм цвета на кралете и на властта.  Аз съм символ на авторитета и мъдростта. Никой не може да постави това под съмнение. Хората слушат се подчиняват."

Обадило се и индиговото синьо. Говорело тихо, но убедително:

"Помислете за мен. Аз съм цвета на тишината. Почти не ме виждате, но без мен всичко е така натруфено и изкуствено. Аз съм символ на размислите, аз съм дълбоката вода, аз съм здрач, аз съм баланса между всички вас, аз уравновесявам вашите контрасти."

Изправило се бялото.

“Глупаци такива! За къде е този свят без мен? Аз съм чистота, надежда, невинност, аз съм белия гълъб, аз съм пяната на разбиващите се вълни, аз съм белия булчински воал, аз съм танцуващите снежинки, аз съм кокичето, аз съм снега, който прави бяла дори и най-мрачната нощ. По-бяла и светла отколкото луната и звездите. Аз съм бялата магия на балерината.  Хората се стремят към мен както се стремят към глътка вода в пустинята, защото чрез мен пречистват душите си. И синьото да трае за облаците, те са бели.”

Сивото мълчало, защото то така и си прави. Нямало нужда да казва че е символ на безразличието и без това не му пукало, че е цвета на оръжията, с които хората се унищожават. Запазило присъщия си неутралитет.

Кафявото се било свило от злоба, че не е нито ярко, нито весело, а едно такова... кафяво. От злоба дори не се сетило, че то е в бирата.

Розовото пък, нали си е завеяно по природа, така се било отплеснало да се занимава с глупости, а и някак считало себе си като нюанс на червеното. Все пак били от една рода.     

Последно се изправило черното. Говорело тихо, даже нашепвало.

“Аз съм смъртта. Всички вие давате на хората по нещо, но накрая идвам аз. Аз съм мрака и болката, аз съм страданието, аз съм разбитото сърце, аз съм сълзите. Без мен и болката, която нося, нито един от вас не може да бъде оценен. Хората се замислят за вас, когато се изправят пред мен, когато усетят мощта ми и тогава за миг помъдряват и разбират какво са пропуснали да направят, разбират смисъла на неизречените думи, на недадената прошка, на неизживените мигове щастие. Хората не се раждат с идеята да умрат и не вярват в смъртта. Но тя е факт. Аз съществувам, независимо от всичко, нищо не може да ме пребори. Хората обичат да си ме представят като бял ангел, защото се плашат от мен. Животът е раждане и смърт. Каквото е по средата зависи от тях.”  

Карали се цветовете и се надвиквали. Кавгата им станала шумна и непоносима. Изведнъж блеснала светкавица и мощен гръм се забил до тях. Завалял проливен дъжд. Цветовете се скупчили един до друг от страх.  

Заговорил дъждът:
"Вие, глупави цветове, карате се като деца за кутия бонбони. Защо искате да доминирате един над друг? Всеки от вас има своя задача и цел на тази земя, всеки от вас е уникален и различен, всеки от вас има своя собствена красота и, но само всички вие заедно правите света такъв какъвто е. Елате до мен веднага!"

Цветовете се хванали за ръка и се приближили към дъжда.  

Дъждът продължил да говори:
"От сега нататък, когато вали, всеки един от вас ще се издига високо в небето и ще се събирате заедно, за да си напомняте, че всички вие може да живеете в мир. Дъгата ще е символ на надеждата.”