Вървя. Пътеката се стеснява в края. Душата ми е празна. Мисълта, лека като пеперуда, мечтае. Сърцето ме отнася в страната на чудесата. Усещам две ръце с изпъкнали вени, които ме докосват с нежност. И устни, които оставят малки влажни следи по кожата ми. Цялото ми същество крещи от щастие. С всяка фибра от себе си знам, колко безкрайно, безумно, неистово те обичам! Точно сега не искам да съм разумна и мъдра. Не искам да се владея, да мисля, да знам! Искам да мечтая!
Вървя и неусетно преминавам в света на делника. Седя до печката, слушам радио, чувам часовника да бие... Бавно се връщам към реалността, сякаш се събуждам от дълбок сън. Неизбежно е, човешко е... Ухае на кокичета в стаята.
Нещо истинско и красиво, което пречиства сивото безразличие на вторника!