Нощ на размисли... поредната непрогледна, безпощадна нощ. И пак без изход. Поредната нощ, в която мисля пак за теб. За безбройните бегли усмивки, които ти давах, неозарени от цветистите лъчи на твоята усмивка. За шепите, пълни с нежност и подкрепа, които протягах към теб. Всичките пъти, когато бях до теб в труден момент. Всяка капчица любов, всеки откраднат миг близо до теб. Когато и да си се спънал, бях до теб, помагах ти да съградиш сринатото. Нищо от това няма да забравя! А сега е така тихо... безсилна съм дори да плача. И това не мога вече. След всичко искам само едничко - да съм безчувствена. За да продължа да съществувам. Всеки път, когато те погледна, виждам отражението на красивите, топли летни дни. И отричам, пак отричам. Прибирам се в стаята си, пускам радиото. Така високо, че да заглуши писъците. Иска ми се след всяка наша среща да не тичам с все сили с мисълта, че животът е безсмислен, да не тряскам вратата, хвърляйки се отчаяно на леглото. Неща, повтарящи се многократно. А си мислех, че жените сме силни... мислех си, че само да реша - и вече няма да те искам. А сега... те обичам повече от този мизерен живот. Така и не се научих да лъжа себе си. Все още те обичам...