Защо се влюбих точно в теб? Защо отдадох цялото си сърце на човек, на когото не му пука за мен? Човек, който едва ли някога ще ме заобича...
За теб съм просто една кукла на конци, защото аз самата ти го позволих...
Боже, колко ме боли! Сърцето ми изгаря, душата ми крещи. Всяка мисъл за теб е толкова болезнена. Толкова много те обичам, толкова много държа на теб, че бих дала живота си за да си добре, за да си щастлив и усмихнат...
Господи, защо ме накара да го обикна толкова много? Мислех си, че е шега, че всичко ще отмине... Но не!!!
Със всеки изминал ден все повече затъвам...
Вече имам чувството, че не мога да дишам, ако той не е до мен. Боря се непрекъснато за любовта му. Не знам защо трябва да премина през безброй препятствия, за да стигна до сърцето му, а единственото, което трябва да направи той, за да ме има, е просто да се усмихне...
Побърквам се, това не съм аз! Никога не съм зависела от никой, а сега имам чувството, че целият ми живот зависи от това дали той ще е там...
Не мога! Не мога да спра да го обичам! Не мога да спра да мисля за него! Не мога да спра да го желая! Не мога да спра да го сънувам! Не мога да спра да го усещам!...
Опитвам се със всички сили, налагам си го, забранявам си го, но не става. Всеки божи ден, всяка секунда, в която дишам, той е в мислите ми...
Как? Как, по дяволите, да му докажа любовта си? Как да му покажа колко много го обичам, ценя и уважавам? Как да му докажа, че никога не бих го наранила?... Та кой би наранил любовта на живота си? Как да го спечеля?...
Писна ми да се крием непрекъснато от всички. Писна ми да се държи с мен толкова студено. Писна ми непрекъснато да ми казва, че едва ли някога ще сме заедно... Явно не е заинтересован от мен... Но тогава защо ме гали? Защо ме целува? Защо ме кара да се чувствам единствена, макар и за миг? Защо заспива и се събужда до мен?...
Ето това никога няма да разбера. Уж е с мен, но не е! Понякога се убеждавам, че не му пука за мен, а в друг момент виждам, че е точно обратното. Не знам и аз как да го обясня!...
Той просто ме измъчва и бавно ме убива, превръщайки ме в купчина жар. Жар, не пепел, защото любовта ми към него никога няма да угасне. За мен той винаги ще е "моят принц"...
Колкото и да сме различни, колкото и трески да има за дялане, аз си го обичам такъв, какъвто е. Не искам да променям нищо в него...
Ако можех да го накарам да ме обикне, да почувства за миг това, което чувствам аз... нo това едва ли някога ще стане...
Защо, защо любовта трябва да боли толкова? Та нали щом си влюбен, се чувстваш прекрасно, нали светът ставал розов, нали направо си летял?... Странно, защо ли при всеки мой опит за летене крилата ми биват  счупени?!...
Дали ще дойде денят, в който ще мога да кажа пред себе си "да, ти наистина си щастлива, наистина летиш, но този път крилата ти са здрави"?... Едва ли...
Аз съм обречена да бъда тъжна и сама, до края на дните си. Тъмнината, болката и самотата останаха моите най-верни приятели!!!