4.08.2009 г., 21:39 ч.

Историята за един град... 

  Есета » Социални
1415 0 5
6 мин за четене

 След като прочетете  историята, имате два варинта: да се замислите над нея и да го погледнето от мойте очи или да не ме вземете на сериозно, както направиха много.

 

 

 

 

 

 

Аз живея в малак град е България и съм на 14 години. Тук при нас всеки гледа как да прецака другия и после да му се присмее. Според мен това е глупаво.  Нормално ли е в пети клас момичетата да ходят нагримирани (води до сбръчкване на кожата и други здравословни проблеми) на училище и да носят тесни дрешки, през които се вижда цялото им недоразвито тяло? Нормално ли е, когато две групи момичета се срещнат на входа на някой магазин, без да се познават, да се гледат сякаш винаги са се мразили?  Според мен - не, но тук аз съм никоя и моето мнение е равно на това на куче.

Интересното е, че не винаги е било така. Имаше един период от време, в който аз самата си мислех, че съм като тях и, че мястото ми е при тях. Ставах всяка сутрин за училище в 6:30, за да имам време да се гримирам, да си направя прическа, да се облека и още хиляди ненужни неща. После тръгвах към къщата на едно момиче от моя клас, което мислех за приятелка, и я чаках в студените сутрини по 15 минути, докато се приготви. После двете тръгвахме за училище и винаги стигахме 10 минути преди звънеца за влизане. Там ме чакаше гаджето ми, което дори не си правеше труда да каже „добро утро” или „здравей”. Часовете минаваха в подмятане на бележки и никой дори не си и спомняше защо сградата се нарича училище. Междучасията бяха… всъщност абсолютно същите.

На обяд се прибирах и сядах пред компютъра - отново да водя безсмислен разговор с малоумното си гадже. Така минаха 2 години. През цялото време родителите ми повтаряха, че това не съм аз, това не е моят свят, но аз просто отминавах думите им. Една сутрин обаче се събудих и осъзнах, че греша, че това наистина не е моят свят.  И промених всичко. Зарязах момчето, изхвърлих гримовете, замених прилепналите и къси дрехи с удобни и широки, отбягвах пияните си „приятелки”, отново бях аз.  Пак отличничка, художник и човек.

С времето осъзнавах още и още за това, какво мога да постигна стига да искам. И така един ден уших рокля по собствен дизайн, със собствените си ръце. Месец по-късно нарисувах четирите най-красиви рисунки в живота си, но не ги предадох на учителката си по изобразително изкуство, защото, след като видя първата, тя предложи вместо името си да напиша класа и училището и тя да я отнесе на изложба, за да спечели училището грамота. Започнах и да върша домакинските си задължения. Не го бях правила доста време. Мама беше много изненадана, когато един ден се прибра от работа и всичко от моя списък беше прецизно свършено. Оттогава с нея и баща ми не сме се карали.

Имаше обаче някои неща, които не стават ей така. Почти бях забравила за истинските си приятелки, тези с които играя от както съм проходила. Още на следващия ден се обадих на най-добрата ми приятелка да излезем. Тя се поколеба, но се съгласи. Щом се срещнахме ме попита да не съм се скарала с другите си приятелки и тогава осъзнах, колко съм я наранила. Обясних и всичко, защото знаех, че тя ще ме разбере, винаги го прави. Така и стана. Прегърнахме се и й обещах да не бъда такава вече. На другия ден се обадих на братовчедка ми, която почти ме беше намразила. Аз винаги съм била тази, която я и помага да не се превърне в такава, каквато бях аз. Оказа се, че отсъствието ми е било прекалено дълго за нея и, когато отново се върнах, я заварих готова да стане ЕМО. Добре, че не бях изгубила уменията си. Бързо се върна към себе си. Това беше най-важното за мен - да си върна семейството и най-добрите приятелки.

Вече съм добре от половин година. Не съм се напивала и съм без гадже. Обличам това, което ми е удобно, но се стремя винаги да е странно-стилно. Това ми харесва. Завърших почти оплесканата учебна година с 5.83 и получих петата си грамота за отличен успех. Гордея се със себе си.

Сега обаче идва основният проблем в историята - след като станах различна забелязвам, че това, което правят „ТЕ” не е правилно. Държат се надменно и пренебрежително с обикновените хора.  Но това е, защото имат богати татковци за самочувствие.  Моето семейсво е бедно. Откакто се помня, винаги сме живели скромно, но баща ми даваше кръв благотворително в продължение на няколко години. Когато дрехите ни омалееха, ги дарявахме на дома за сираци. Не изхвърляме храна. Живеем аз, брат ми, баща ми, майка ми, баба ми, а до скоро и дядо ми, в апартамент с 3 стаи и това никога не е било проблем за нас. Най-важно е да се обичаме и подкрепяме в трудните моменти. Миналата година родителите ми изтеглиха голям кредит и купиха къща в близко село, защото с брат ми порастваме и скоро ще ни стане некомфортно да делим една стая. Спасихме едно кученце и три котета и ги гледаме и до момента в къщата. Сега те вече пораснаха, но се привързаха към нас, както и ние към тях. И въпреки всичко това, което разказах до сега за живота си, мама и тати винаги са се старали нищо да не ни липсва.

 Затова не разбирам защо, за Бога, тези малоумни, глезени богаташчета си мислят, че слънцето изгрява от пъпа и залязва под брадичката им?!? Просто не мога да го проумея. Всички се появяваме на Света равни, малки,  безпомощни човечета, борещи се за живота си и след това всичко зависи от нас. Това какви сме не е от значение. Няма значение дали сме българи, роми, турци, китайци и т.н., важно е това, какви искаме да бъдем отвътре и да сме себе си. Животът е само един. Заслужава ли си да го пропиляваме, докато се правим на други? Моля ви от цялото си сърце - замислете се поне за секунда.

 

 

 

 

Да бъдеш никой, но себе си, в свят, който прави всичко възможно, ден и нощ, да те превърне в някой друг, означава да водиш най-трудната битка, в която някое човешко същество може да се бие... и да не спира да се бие.

 

 

 

 

 

                                                                                                                     Обикновено момиче

© Изабела Христова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз знам това и не знам как можах да позволя да се случи, но просто се водех от желанието да бъда някоя и така избрах най-лошия начин.
  • Поздрави!
    Браво за събуждането, но то не е чудно. Странното е, че такава, каквато си, каквато са те отгледали и възпитали, изобщо си позволила да бъдеш "успана" - не ти прилича, мислещо, чувстващо и способно момиче.
    Радвам ти се много
  • браво, момиче! за позицията и силата да се промениш!
  • Мога да ти кажа едно голямо БРАВО! Има надежда, че все още има разумни млади хора.Подкрепям те напълно затова, че си се осъзнала навреме.И много пъти съм се замисляла за всичко това, което разказа ти.И честно да ти кажа в повечето пъти ми става много тъжно защото няма как да им помогнем на тези, които сами не искат да си помогнат.Рядко се срещат такива момичета на 14 години като теб.Още веднъж браво Изабела.
  • ... и едно мислещо момиче. поздравления! и добре дошла тук!
Предложения
: ??:??