26.10.2008 г., 7:57 ч.
Изповедта на Кайо
5 мин за четене
Изповедта на Кайо
Пиша само онези мисли, които напират и блъскат най-силно от вътрешната страна на черепа ми да излязат на бял свят.
Винаги съм си мечтал за идеалната любов. Но едва сега се опитвам да изясня какво точно да и бъде идеалното.
Не знам… Трябва да е такова чувство, което да ме изкара от сивотата на монотонното ми съществуване. Трябва да е нещо ново, нещо съвсем различно от досегашното… Може би не толкова банално, но задължително романтично… Да, точно това искам – абсолютната романтика. Това е абсолютната любов и пълната свобода според мен.
Защото любовта е свобода. Ето, това е моята лична житейска истина. Една от онези истини, които човек открива в търсене на себе си през различни етапи от живота си.
Обичам, следователно съществувам. Да обичаш, да даваш обич,…но тук се сблъсквам със стените на разочарованието, което понякога до такава степен ме загражда в някакво затворено пространство от емоции и мисли, че получавам клаустрофобия. Но не обикновената клаустрофобия, която познавате. ТАЗИ КЛАУСТРОФОБИЯ СЕ НАРИЧА ОТЧАЯНИЕ…
Това е много особен момент. Просто ежедневието със своята безизразност и безчувственост те натиква в ъгъла. В ъгъла, на ръба на рационалното мислене. При това положение единственото, което е възможно е изпитването на отчаяние, което дори прераства в паника. Тактиката за преодоляването на това положение е в хладнокръвието и увереността.
Бил съм и уверен и хладнокръвен. Но за какво, по дяволите?!...
За какво?!...
„За едното нищо” е гневния отговор на съзнанието ми. Но все пак подсъзнанието ми понякога протестира: „Има някакъв скрит смисъл във всичко това… Във всичко което преживяваш.”
„Да, бе да, някаква шибана божествена намеса” - бих отговорил. И към това ще добавя: „Човек сам кове съдбата си.”
Ще си кажете: „И какво общо има всичко това с любовта?”
Има и още как!...
За мен любовта е смисълът на живота. Винаги съм вярвал в нея. Тя е тайнството, в което вярвам. Тя е моят Бог.
В любовта има всичко. Има Ин и Ян. Има съграждане и разруха. Тя е божествена, защото е съставена от противоположности, от две начала: страдание и блаженство. Любовта е моята е религия.
Изглежда, че аз винаги съм попадал на любовта – страдание. Не знам защо?
Всъщност истината е че съм объркан и разочарован. И от любовта и от живота. Няма значение от кое съм разочарован повече, единственото съществено нещо е осезаемата болка.
Понякога имам чувството, че животът е напълно безсмислен, ако не обичаш някого. Но не трябва ли този някой и той да те обича?!... Или няма значение?!... Просто така… раздаваш се, раздаваш се…обичаш, обичаш…и накрая си умреш не получил нищо в замяна. А трябва ли да се получава нещо в замяна въобще? Заслужил ли съм го?! ЗАСЛУЖАВАМ ЛИ ДА МЕ ОБИЧАТ ИЗОБЩО?! Това е един от най-важните въпроси, на който трябва да търся отговор. Не какъв да е отговор, а задоволителен, рационален. Едва ли ще отговоря сега, веднага…
Винаги съм търсел вдъхновението, не просто онази тръпка, която кара човек да напише стихотворение или роман, да изпее песен или да нарисува картина… Вдъхновението според мен трябва постоянно да тласка към развитие. Вдъхновението е нещо, което трябва да ме бута напред, дори когато не помръдвам.
Но в края на краищата се стремя към това идеално състояние, защото животът ми се струва някакъв мрачен затвор, от чиято мрачна килия се опитвам да избягам. Всичко наоколо е затворническо и все си блъскам главата в стоманените решетки на разочарованието.
Не, това не е решение на проблема.
Имам нужда от нещо, което поне на този етап от съществуването ми да осмисля всяко вдишване и издишване на белите дробове, всеки удар на сърцето ми.Звучи банално,но това е живота. Изпълнен е с баналности от край до край.
Всеки човек има потребност да осмисля всеки изминал ден. От една страна, ако приема дадено момиче за този смисъл,тази пътеводна гибелна звезда, няма да бъда щастлив както искам.Но за животворната любов, любовта – вдъхновение си струва да жертваш много повече от един миг. Не бива да се оплаквам от липсата на щастие щом съм решил любовта да запълни всичко.
Сега разбирам.
Винаги съм търсел някакво средно положение между пълното усамотение и пълната зависимост. Защо ли? Пълното усамотение би ми дало пълна свобода, а пълната зависимост – сигурност. Но средно положение няма! Не мога да градя нещо върху две напълно противоположни същности.Но все пак е възможен някакъв баланс. Така разбрах, че е възможно до си самотен (пълно усамотен) и влюбен (пълно зависим), това е възможно единствено при една несподелена любов. Намерих това равновесие, но то е много болезнено за мен. Болезнено и уморително е да се държиш между самотата, отчаянието, разочарованието и несподелената любов и надеждата, мечтите и целия свят. Разбира се за мен би било по-изгодно да се обърна към надеждата и мечтите. Но когато това стане разбирам колко е измамна любовта, колко е нереална, разбирам, че мечтите ми в повечето случаи са само химери, фикс-идеи. А това ме обръща към самотата и отчаянието… Получава се един кръг на страданието…
… Някои от вас, докато четат това, ще си кажат, че прекалявам, че се вживявам… Но помислете не е ли живота театър, не играем ли всички ние някакви роли, та Господ (ако въобще го има) после да ни ръкопляска или освирква за играта ни…
Помислете за какво си струва да живеете… Аз знам за какво: за любовта, за приятелството, за мечтите… Не, някои от вас ще искат да живеят за да станат адвокати, лекари, инженери или нещо друго, но… хора, професията е средство за препитание, тя не може да запълни напълно съществуването ни, не може да го направи осмислено… Но една любов, едно приятелство, една мечта могат…
Винаги съм си мечтал за идеалната любов. Но едва сега се опитвам да изясня какво точно да и бъде идеалното.
Не знам… Трябва да е такова чувство, което да ме изкара от сивотата на монотонното ми съществуване. Трябва да е нещо ново, нещо съвсем различно от досегашното… Може би не толкова банално, но задължително романтично… Да, точно това искам – абсолютната романтика. Това е абсолютната любов и пълната свобода според мен.
Защото любовта е свобода. Ето, това е моята лична житейска истина. Една от онези истини, които човек открива в търсене на себе си през различни етапи от живота си.
Обичам, следователно съществувам. Да обичаш, да даваш обич,…но тук се сблъсквам със стените на разочарованието, което понякога до такава степен ме загражда в някакво затворено пространство от емоции и мисли, че получавам клаустрофобия. Но не обикновената клаустрофобия, която познавате. ТАЗИ КЛАУСТРОФОБИЯ СЕ НАРИЧА ОТЧАЯНИЕ…
Това е много особен момент. Просто ежедневието със своята безизразност и безчувственост те натиква в ъгъла. В ъгъла, на ръба на рационалното мислене. При това положение единственото, което е възможно е изпитването на отчаяние, което дори прераства в паника. Тактиката за преодоляването на това положение е в хладнокръвието и увереността.
Бил съм и уверен и хладнокръвен. Но за какво, по дяволите?!...
За какво?!...
„За едното нищо” е гневния отговор на съзнанието ми. Но все пак подсъзнанието ми понякога протестира: „Има някакъв скрит смисъл във всичко това… Във всичко което преживяваш.”
„Да, бе да, някаква шибана божествена намеса” - бих отговорил. И към това ще добавя: „Човек сам кове съдбата си.”
Ще си кажете: „И какво общо има всичко това с любовта?”
Има и още как!...
За мен любовта е смисълът на живота. Винаги съм вярвал в нея. Тя е тайнството, в което вярвам. Тя е моят Бог.
В любовта има всичко. Има Ин и Ян. Има съграждане и разруха. Тя е божествена, защото е съставена от противоположности, от две начала: страдание и блаженство. Любовта е моята е религия.
Изглежда, че аз винаги съм попадал на любовта – страдание. Не знам защо?
Всъщност истината е че съм объркан и разочарован. И от любовта и от живота. Няма значение от кое съм разочарован повече, единственото съществено нещо е осезаемата болка.
Понякога имам чувството, че животът е напълно безсмислен, ако не обичаш някого. Но не трябва ли този някой и той да те обича?!... Или няма значение?!... Просто така… раздаваш се, раздаваш се…обичаш, обичаш…и накрая си умреш не получил нищо в замяна. А трябва ли да се получава нещо в замяна въобще? Заслужил ли съм го?! ЗАСЛУЖАВАМ ЛИ ДА МЕ ОБИЧАТ ИЗОБЩО?! Това е един от най-важните въпроси, на който трябва да търся отговор. Не какъв да е отговор, а задоволителен, рационален. Едва ли ще отговоря сега, веднага…
Винаги съм търсел вдъхновението, не просто онази тръпка, която кара човек да напише стихотворение или роман, да изпее песен или да нарисува картина… Вдъхновението според мен трябва постоянно да тласка към развитие. Вдъхновението е нещо, което трябва да ме бута напред, дори когато не помръдвам.
Но в края на краищата се стремя към това идеално състояние, защото животът ми се струва някакъв мрачен затвор, от чиято мрачна килия се опитвам да избягам. Всичко наоколо е затворническо и все си блъскам главата в стоманените решетки на разочарованието.
Не, това не е решение на проблема.
Имам нужда от нещо, което поне на този етап от съществуването ми да осмисля всяко вдишване и издишване на белите дробове, всеки удар на сърцето ми.Звучи банално,но това е живота. Изпълнен е с баналности от край до край.
Всеки човек има потребност да осмисля всеки изминал ден. От една страна, ако приема дадено момиче за този смисъл,тази пътеводна гибелна звезда, няма да бъда щастлив както искам.Но за животворната любов, любовта – вдъхновение си струва да жертваш много повече от един миг. Не бива да се оплаквам от липсата на щастие щом съм решил любовта да запълни всичко.
Сега разбирам.
Винаги съм търсел някакво средно положение между пълното усамотение и пълната зависимост. Защо ли? Пълното усамотение би ми дало пълна свобода, а пълната зависимост – сигурност. Но средно положение няма! Не мога да градя нещо върху две напълно противоположни същности.Но все пак е възможен някакъв баланс. Така разбрах, че е възможно до си самотен (пълно усамотен) и влюбен (пълно зависим), това е възможно единствено при една несподелена любов. Намерих това равновесие, но то е много болезнено за мен. Болезнено и уморително е да се държиш между самотата, отчаянието, разочарованието и несподелената любов и надеждата, мечтите и целия свят. Разбира се за мен би било по-изгодно да се обърна към надеждата и мечтите. Но когато това стане разбирам колко е измамна любовта, колко е нереална, разбирам, че мечтите ми в повечето случаи са само химери, фикс-идеи. А това ме обръща към самотата и отчаянието… Получава се един кръг на страданието…
… Някои от вас, докато четат това, ще си кажат, че прекалявам, че се вживявам… Но помислете не е ли живота театър, не играем ли всички ние някакви роли, та Господ (ако въобще го има) после да ни ръкопляска или освирква за играта ни…
Помислете за какво си струва да живеете… Аз знам за какво: за любовта, за приятелството, за мечтите… Не, някои от вас ще искат да живеят за да станат адвокати, лекари, инженери или нещо друго, но… хора, професията е средство за препитание, тя не може да запълни напълно съществуването ни, не може да го направи осмислено… Но една любов, едно приятелство, една мечта могат…
© Калин Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Братле напълно съм съгласен с написаното
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
