Изпуснатият шанс

Как губим света

Може би нищо не се знае. Хората са странни същества. Бавно учат и съжаляват. Трудно преодоляват. Опитът идва изневиделица. Светът е труден. Мнения без граници, мисли разпуснати. Нека структурираме. 

                Да започнем от една приятна история. Проста, банална, но хубава в същността си на клише. Разказва се за любов. Тя била споделена между две деца. Когато се запознали, те били малки, 5-6 годишни може би. Момичето било властно, приятно и говорещо. Момчето – свенливо, обичащо в по-късния етап от живота си. Типичната история за любовта почнала да се разплита между тях, но тя била някак си неестествена. Въпреки че в първите си години от училище момчето не било най-уважаваният човек в класа си, после то израснало. По глупав начин, но израснало. Променило се. Свенливостта се изпарила, почнало да се срамува от странното момиче, което все още по детски обичал. Направило грешка в живота си.

                Историята спряла дотук и изчакала момчето да порасне душевно, за да може да осъзнае грешката си. Това порастване станало постепенно. Момчето се променило. Отново. Макар и невидимо за хората около него, то станало нещо друго. Почнало да осъзнава висшето и да се опитва да се коригира. Процес, безкраен по своята същност. Процес забавен и потискащ. Постепенно у него почнала да се сформира идеята, че не бива да се срамуваме от действията, хората и нас си. И почнало да съжалява. Но да се върнем към историята.

                Та, били пораснали. Оставало им малко до завършването. Понякога се виждали, но като приятели и по инициатива на момичето. После спрели. Момичето се отдалечило. Един ден, една знаменита седмица, се срещнали и решили да се разходят. Разбрали се, разходили се и така завършил денят. Приятелски. Тогава почнала оная промяна. Осъзнаването колко си изгубил заради глупости. Срещали се от време на време, но всичко оставало със срещата. И въпреки желанието на момчето да се видят отново, не успели. Посрещала го само дълбоко неосъзнавана любов, прикривана зад дебел слой студ, ухаещ на отчаяние.

                И така, ето го изпуснатия шанс за вечната любов до гроб. Надали. Стига сме ревали и да се върнем към реалността. Светът е много неща и никой няма право да се оплаква за това, че е бил лош към себе си и сега му е гадно. Все пак ти си си виновен. Въпросът е, че ако ти пострадаш, светът страда. Вярно, той е голям и рошав, но се влияе от всичко. Наруши с малко равновесието и имаш свят с лек главобол. Пипни там и половината свят става чалга. Не, че нещо против чалгата, но такива поведения показват нездравето на системата. Но излитам от темата. Смисълът на оная любовна история беше главно да поприказвам за себе си. Нищо общо с темата, но ме отпусна и сега мога да пиша за проблемите на света, които аз ще реша все някога.

                Та, хората грешат и бързат, после съжаляват. Но това е хубаво. Така трябва да е, защото това ни развива. Банален съм, знам, но обичам простите и повтаряни толкова пъти теми. Пък и ми се пише за това. И сега, днешният проблем е, че хората са толкова заспали, че първо не отразяват грешките си и второ почват да ги правят рядко. Имам предвид великите грешки. Жалко е, че все по-малко велики грешки се взимат на предвид от хората, занимаващи се с по-обикновена работа. Да, те се обсъждат, дават им се решения, но дотам. Хората не действат, не отбелязват, не пишат, не развиват. На мен ми трябваха няколко месеца, откакто усетих този проблем за да помисля върху него на хартия. И пак говоря общи неща, които са отбий номер. Но неотразените грешки са само малка част от цялата картинка. Понякога пропускаме красотата.

                Отскоро почнах да рисувам. Нищо общо с красота. Имам предвид отдава ми се, но видях красотата на рисуването чак тогава, когато се влюбих в една моя рисунка. А светът, видян правилно е пълен с толкова неща за влюбване… И няма как да ги намерим ако не почнем да растем едновременно и с мисъл. Защото много работи съществуват, които ни карат да мразим и да не виждаме хубавото. И е трудно. Но веднъж, когато човек осъзнае, че съществува красота му е малко по-лесно. Той работи, скучае, плаче, но си мисли за хубавите кътчета на вселената. Това му помага. Но се спекулира с тия неща… Най-вече с мотивационните картинки. Те единствено те мотивират да гледаш още мотивационни картинки. Няма го някогашния, може би свят на хора, които разбират какво означава да ставаш след всяко падане или, че геният е този, който уцелва мишената, която никой друг не вижда. Сега е само текст и сън. А похабената технология?! Глупости. Няма похабена технология. Дори направена за войни, тя е полезна. Може би не сега, но в бъдеще.

                И може би губим света в простотата му. Опитваме се да бъдем сложни, а не виждаме простото. Една картина може да те вдъхнови с малко. Един стих може да те накара да вдигаш планини. Една песен с ясно послание… И така нататък. Да, ама някои изпростяват. И загрозяват тази система, която има лесно разбираеми основи. Ужас, пиянство и чалга. Всъщност не. Погледнато от страна на управляващия човек, това е още една простота, която действа много добре в справянето с хората. Интересно. Току що стигнах до миниатюрно прозрение. Но може би ще е хубаво да посвършвам. Постепенно усещам как ще почна да пиша за неща, които все по-малко са свързани с темата (каквато и да е тя).