Жив ли си?

Живееш ли живота на някой друг?

Искаш ли да бъдеш някой друг?

Искаш ли да приемеш, онова, което всички правят?

Искаш ли да чувстваш, тъй повърхностно, както другите?

Искаш ли да бъдеш, прост, обикновен?

Искаш ли да си мислиш, че си свободен?

Искаш ли да се оставиш на течението?

Искаш ли да плуваш с другите мъртви души?

Искаш ли да спре да те боли?

Искаш ли да спре гнева?

Искаш ли да спре нещастието?

Искаш ли да спре отчаянието?

Искаш ли да си сред другите, нормалните?

Искаш ли да забравиш?

Искаш ли...?

      Въпроси, въпроси, въпроси...

Един след друг, летят, не се спират.

Отговори няма.

Стоим, чудим се – кой съм аз?

Трябва ли да го направя, трябва ли да съм различен. Потънал в тъга, гняв и отчаяние. Трябва ли да се боря за нещо, което малцина виждат, което малцина разбират...

Трябва ли да бъда тъжен, защото виждам света, трябва ли да бъда тъжен, защото чувам света...

Истинският черен облик, който е навсякъде, който всеки заобикаля, заглушава далече от себе си и не допуска болката, съпътстваща го...

Трябва ли, по дяволите?

Да се опитвам, да показвам истината, а не да възвишавам илюзията, заблудата...

Трябва ли, кажи ми?

Кажи ми как да се спра, как да не го правя, как да се слея, да се изгубя, да забравя...

Цялата гной, изпълнила всички.

Цялата смрад, носеща се...

Но защо трябва да се говори за това,?

Нали трябва да сме щастливи, усмихнати, да живеем позитивно, да гледаме с усмивка на нещата...

Лайна, лайна, лайна...

Всеки ден, по всяко време, всеки час и нищо повече...

И всичко е цветя и рози,

супер.

Може и на мен да ми хареса тая градина.

Може, но ....