В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за живите... За всички онези, които трябва да преживеят загубата. Да се справят с болката, да почистят петната от сърцата си, оставени от оная с косата. Тя, която има наглостта да нахлуе в дома внезапно, с кални обувки, оставящи непоправими щети,да грабне душата и да остави след себе си студ... Ьавинаги изгаснал огън, празно легло, догаряща свещ... Тя, отмъкваща живата семейна история, отрудените ръце, човеците от онова другото време...
Да, за живите ми е мъчно! Заради фалша, в който живеем. Заради егоизма.
Принудени сме да живеем в общество, отдавна забравило какво е морал и ценности. Комплексирани човечета, играещи си на щастие, пропиляващи шансовете си на хазарт... Рисуващи си лица. Купуващи си лица... Усмихващи се основно заради снимката във фейсбук... Излъскани външности и черни, празни души. Живеещи основно заради "Какво ще кажат хората?"... А любовите? Високопарни думи, хвърлени просто така в пространството. Думи, оплетени във финни дантели от лъжи, а с тежест на стоманен чук. Разбиващи, замайващи, раждащи илюзорна изкривена представа за реалността... Игри с чувствата, със съдбата, с цял един човешки живот. Днес обичаш, а утре не... Блокираш и толкова... Причиняваме на хората това, което не искаме самите ние да преживеем... Защото ни е страх! Защото се изисква смелост, за да се отдадеш на някого завинаги... Защото се изисква сила да подкрепяш този до теб... Защото трябва да отстояваш избора си, ако той не отговаря на изискванията на обществото.... Но, не! Най-добре е да изхвърлим неудобните и тези, които не отговарят на стандартите... Защо наричаме "Любов" секса без чувства, "Единствен" - временно пребиваващия,"Завинаги" - отношения, изгасващи по бързо от клечка кибрит?! Наричат се "Липси"....
Живеем във фаза "и утре е ден"... Отлагаме момента, в който ще започнем да живеем. Отлагаме собствената си промяна към по-добро. Държим на пауза отровни отношения. Все чакаме "утре", "понеделник", "новата година"... Не, утре може да го няма! Сега трябва! Днес,точно в този момент трябва да бъдем до хората,които ценим. Точно сега трябва да посегнем към телефона и да наберем онзи номер... Там ни чакат! Всеки ден очакват нашето позвъняване!... Днес трябва да помогнем на възрастния човек, на малкото дете, на онези, които са в нужда. На себе си! Но... И утре е ден...
Трудно се живее в свят, в който да си различен е грях... Болезнено е да бъдеш себе си без маска... Боли безкрайно,ако покажеш своята чувствителност. Отхвърлят те, ако не се подчиняваш на стадните принципи. Унищоважат те,ако си поне малко успешен... От злоба, от завист, от ненавист... Човечетата, които отдавна са загубили своята човечност...
В такива моменти съм щастлива, че съм родена точно в това семейство и нося гените на точно този род. Род от ония старите, с традиции! В който се създават семейства само по любов и тази любов живее до края, в който се създават, отглеждат и възпитават деца с любов. В който винаги сме заедно - в добро и в лошо... Род, в който винаги можеш да намериш опора и подкрепа и те приемат такъв, какъвто си... Род, в който жените са силни, дмели момичета, които не могат да бъдат пречупени от житейските несгоди. Жени, които живеят биткаджийски, но си отиват бързо и тихо, в удобно време... За да не тежат... А мъжете - приемащи ни,обичащи ни и обгрижващи ни!
Трудно ми е да живея в този свят, но не ме е страх да бъда себе си, защото имам всички тях зад гърба си! Имам чисти хора, с чисти помисли! И това ми стига!
До мен спи бебе, срещу мен стои дядо... Топло ми е, въпреки студа. Сигурно ми е и съм в безопасност... Обич ми е... Навън е страшно, но съм защитена...