И всичко започна толкова спокойно, неангажиращо, като игра. Но това не беше просто една игра... беше игра с чувствата, със сърцето. Осъзнах го късно, когато вече бях направила грешката да проиграя сърцето си. Усетих се слаба и безпомощна. А толкова много исках да има някой, който да може да разбере мъката ми. Но нямаше. Всички бяха завладени от своите проблеми и не обръщаха внимание на околните. А може би имаха право... нали и аз правех същото, защо им е да се интересуват тогава... Останах сама, луната осветяваше ъгъла на стаята, в който се бях свила. Отново мислех за него, в главата ми минаваха всички наши спомени - толкова далечни, сякаш нереални. Исках да заплача. Не можех. Вече нямах дори и сълзи. Бях празна. А исках да плача… о, как ми се плачеше. Цялата се чувствах студена. Исках да му се обадя, да му кажа толкова много неща, но веднага се сещах, че няма никакъв смисъл, защото той просто не ме обичаше. Спомените нахлуваха всеки ден, всяка нощ. Будех се с мисълта за него и буцата ...