Как плаче пролетта

 Едно такова... полузимно и схлупено...

 Затиснат от облаците, въздухът плесенясва в дробовете.

 Недей да молиш! Скоро всичко ще замръзне...

 От толкова време раздавам парчета от себе си. Вече съм някой друг, всеки друг – но не аз!

 Санскритски красиво, белезите от нокти в мен търсят пътя навън.

 Навсякъде намирам собствените си следи, оставени от чужди хора!

 Искам да открия всеки свой демон. Да го хвана, да усуча душата му, да го облека в бяло и да го превърна в ангел отново. Намирам се точно на час път от себе си.

 В източна посока! Към топлото, към слънцето...

 Късно е да забравиш – рано е да простиш...

 Пътищата се пресичат, различни светове. Виждали сме се някъде преди...

 Сега в очите ми дъното липсва.

 Отвътре изгнил, а отвън – чист и светъл!

 Зимно едно такова. Сол, качулки и вдигнати яки.

 Хоризонти изгладени от мъгла...

 Препускам и стрелям, с хиляди мисли в минута.

 Забавям чистачките...

 Значи така плаче пролетта - с безброй снежинки уловени върху стъклото!