В първата част на този текст беше изказана идеята, че вместо да мислим за това как да се отървем от паметника на Съветската армия в София, би било по-добре да наредим в близост до него стендове, на които да се разказва нашата история от началото на Втората световна война до 1990 година. Нека да доразвием тази мисъл и да видим кои конкретни теми този  исторически музей на открито би могъл да разгледа.

По-възрастните сигурно си спомнят как навремето, т.е. преди 1989 година, инкриминираха книгата «Фашизмът» на Желю Желев, първия президент на Република България. Някой беше забелязал, че изтрие ли се в текста думата «фашизъм» и замени ли се с «комунизъм», пак нещата щяха да си дойдат на мястото – и еднопартийната система, и липсата на свобода на словото, и цензурата на печата ...

Та в този смисъл стендове, касаещи аналогични неща, ставали преди и след Деветосептемврийския преврат, биха могли да се разположат в близост един до друг. Това може да касае не само цензурата, но и масовите организации като «Бранник», «Съюз на българските национални легиони» и «Ратник» отпреди «Девети» и «Чавдарче», «Септемврийче» и Димитровски Комунистически Младежки Съюз (ДКМС, наричан по руски образец Комсомол) отпосле. И разбира се и стендовете, посветени на партизанското и на горянското движение.

Към последните, с цел постигане на обективност, би следвало да се приложи еднаква схема на изложение – кои години обхваща даденото движение, каква е била числеността на четите и отрядите, колко са били ятаците, какви и колко акции са извършени, какви наказателни операции са били предприети от  властта, колко са били убитите. И да се сложат снимки на паметници на едните и на другите.  Не че бихме достигнали по този начин до национално помирение по дадените въпроси, а просто да се наричат открито нещата с техните имена.

Отделен стенд би трябвало да проследи македонския въпрос, със задължителното включване на карти, показващи как съседните на нас страни са ръфали късове от Санстефанска България, докато останем в крайна сметка със скромния правоъгълник, в рамките на който имаме правото да се считаме за титулна нация. Няма как, ще стане дума и за изкуствено създаваното у нас македонско малцинство в името на (слава Богу не видялата бял свят) балканска федерация.

Стендовете биха могли да отделят внимание и на въпроси от социологически и културен характер – как, с какви доходи са живеели хората, на какви теми са можели реално да творят дейците на изкуството и литературата (да си спомним само съдбата на романа «Тютюн» на Димитър Димов), как всяка седмица у нас след 1944 година се показваше нов съветски филм, как с идването на «народната власт» се разтвориха широко вратите за посредствеността, некомпетентността и връзкарството. Как Варна се е наричала Сталин, Добрич – Толбухин, че сме имали Мичурин и Коларовград. Да не забравим и това, че сред хилядите изчезнали след Деветосептемврийския  преврат е имало хора, получили образование в западни държави, т.е. по определение неугодни за комунистическия режим. Ако не бяха премахнати тези хора, днес щяхме да имаме повече потомствена интелигенция, да боравим с по-високи критерии на самовзискателност и да сме по-нетолерантни към байганювщината.

Нека в заключение добавим, че музеят би могъл да съдържа и карта на центъра на София с по-важните сгради и с годините, в които са построени. Това има пряко отношение към историята, а и такъв един ориентир би бил особено полезен за чуждестрвнните туристи.