Какво е самотата?
Отговорът ли? Не, не знам какво е самотата. Ела, седни до мен. Заедно можем да потърсим отговора. Всеки ще ти каже, че самотата значи да останеш сам. Да, съгласна съм. Но бих добавила: Самотата значи да бъдеш изоставен от всички, или да избягаш от тях. Знам какво е да бъдеш изоставен от приятелите си. Знам, че боли. Но защо те се отдръпнаха от теб? Ти ли си виновен? Дали те изоставиха, защото беше прекалено откровен? Или защото просто беше себе си? Или защото имаше твърде много проблеми? Да, никой не обича хората с проблеми. Биха предпочели компанията ти когато си весел и духовит, когато нямаш грижи. И понеже ти винаги си весел, приятелите ти идват при теб, за да споделят. Да споделят своите проблеми, да прехвърлят част от товара си, просто от нуждата да поговорят с някой. Има ли нещо лошо в това? Не, разбира се че няма. Напротив! Изисква се сила на духа, за да се изправиш и говориш открито. Да, и ти ще дадеш съвет, ще предоставиш помощ, ще поговориш. А може би по-добре ще е да помълчиш и да изслушаш? Винаги съм си мечтала за такъв слушател, който да може просто да мълчи и да слуша как ти си изливаш болката. И накрая да ти даде съвет. Не е задължително да се вслушаш, по-важно е, че някой е съпричастен с теб. Ти имаш ли проблеми...? Да, естествено че имаш. Няма човек без проблеми. Но ти не чу въпроса ми. Ти имаш ли проблеми, за които си говорил с приятелите си? Замисли се. Да, ти предпочете да се бориш сам. Не, не те упреквам. За това също се изисква сила. Но защо? Позволи ми да попитам, защо предпочете да се бориш сам? Та нали те са ти приятели? Нали ти им бе помагал толкова пъти? Нали ги бе изслушвал? Те можеха да ти помогнат. Да, вярвам го! Те са ти приятели, щяха да те изслушат. Всъщност си прав. Трудно е да приемеш, че веселият и духовит приятел от компанията, този, който винаги те кара да се усмихнеш, има проблем. Но нали казахме, че всеки има проблеми? Ти си този, който решава как да ги преодолее. Дали си избрал грешния път? Кой ли може да ти каже това. Ти избра трудния път. Да, ти се затваряше ден след ден в себе си и се бореше сам. Преборваше се с проблема, а след това отново отиваше при приятелите си, отново беше весел. Но от ден на ден ставаше все по-трудно. Беше ти все по-трудно да се бориш. И ти го знаеше. Осъзна, че имаш нужда от помощ, но вече не знаеше къде да я потърсиш. Тръгнеш ли веднъж по пътя на самотата, вече трудно можеш да се откъснеш от него. Изведнъж се огледа, и за свое учудване разбра, макар и в душата ти отдавна да се бе родило съмнение, макар и да го очакваше, разбра, че вече нямаш приятели. И те заболя. О, да, заболя те. Заболя те, защото разбра, че всичко е било лъжа. Що за приятели са тези, които избягаха, щом видяха, че веселият и духовит приятел е станал по-мълчалив, по-тъжен, че се е отдръпнал? Това са приятелите, на които ти вярваше, това бяха твоите опори. Дали сам си си виновен? Не знам. Може би. А може би не. Все пак ти знаеше, че дори и да им покажеш раните си, пак щяха да се отдръпнат от теб. Всеки щеше да те пита: "От какво са тези рани по ръцете ти?". Но ти щеше да смънкаш някакъв отговор и нямаше да кажеш истината. Защото всички щяха да се разбягат, щом разберяха от какво са раните. Щяха да се ужасят. Но по-ужасни са не външните, а вътрешните рани. Знам, че сърцето ти кърви. Усещам го. Ти си огорчен и изоставен. Остана ли са ти само раните на ръцете ти, които ти сам си причини. И сега ти се иска да ги няма. Иска ти се да забравиш за миналото. Мислиш си да се пуснеш по течението, да не мръднеш дори крачка напред, защото всяка нова крачка ще градиш минало. Но вече е късно. Късно е и ти го знаеш. Осъзна го в онзи миг, когато стоеше в ъгъла на стаята, отритнат и отхвърлен, обвил ръце около коленете си. И всяка сълза, търкулнала се от очите ти, сякаш ти повтаряше: "Късно е. Няма път назад." Така е. Няма връщане. Пътят се вие само напред, и когато се обърнеш, виждаш зад себе си стена. Не можеш да поправиш миналото. Ти сам избра пътя си и сега ще трябва да го извървиш. Имаш ли избор? Да. Не виждаш ли? Зад ъгъла има кръстопът. Ти имаш избор. Можеш да поемеш наляво по гладкия и равен път. Но знай, че там те чака страдание. Защото по този път ти отново си сам и оставяш проблемите ти да дълбаят още по-дълбоко в душата ти. Десният път е стръмен и скалист. Това е пътя на борбата. Дали е безсмислен? Сигурно. Ти знаеш, че волята ти няма да издържи. След всички онези пъти, когато се бореше сам, вече нямаш сили. Нямаш сили за тази последна битка. Не вярваш и в надеждата. А може би трябва. Може би по скалистия път ще срещнеш друг като себе си. Може би двамата ще намерите сили да се преборите. Трябва да вярваш, че слънцето пак ще изгрее, че ще пробие през мрака на облаците. Трябва да опиташ! Така или иначе, и двата пътя водят до едно и също място - до смъртта. Но ти не искаш да умреш. Не още. Виждам го в разплаканите ти очи. Ти искаш да живееш. Искаш съвета ми? Тръгни по десния път. Бори се с малкото сили, които ти остават. И кой знае? Може би някъде там ще откриеш още един кръстопът. Единият път ще е светъл, а другия- мрачен. И там изборът няма да е труден. От къде да намериш сили? Запомни своя образ - свит в единствения светъл ъгъл на стаята, обвил коленете си с ръце, облян в сълзи. Запомни го и той ще ти даде сили. И може би някой ден ти ще можеш свободно да си спомняш и да говориш за него, без да си причиняваш болка. Какво? Искаш да ме питаш нещо? Питай! Защо останах при теб ли? Защото съм виждала тези разплакани очи и другаде. Да, виждала съм ги в мрака на прашното огледало, отразило моите болки и страдания. Дали съм ти помогнала? И аз това се питам. Може би не. Но по-вероятно да. Има още дълъг път да се извърви, докато разберем отговора. Важното е, че сега ти разбра, че не си единствен, разбра, че има и други като теб. Вътре в себе си аз вече знам на къде ще поемеш. Чувствам, че ще се срещнем отново. А и виждам огъня, който се разгоря в очите ти. Виждам гнева, с който избърса сълзите си. Върви! Тръгвай, не се бави! С всяка секунда ти губиш част от себе си. Тръгвай, докато не е станало късно. Излез смело и се бори. Вече знаеш какво е самотата. Получи своя отговор. Време е да разбереш какво е щастие. Ти го заслужаваш!
© Имрен Алиева Всички права запазени