Публикувах го по желание на една моя приятелка. Надявам се да ви хареса и дано поне малко да съвпада с вашата философия за живота. Извинявам се, че в него има силно чувство на песимистичност, но ако го прочетете, ще откриете и положителното настроение и надеждата...

                         Мрачният път до светлината в края на тунела
 Какво е това? Какъв е този объркан и фалшив свят... накъде отиваме, защо сме толкова деградирали същества? Нима не можем да обичаме? Нима сме просто едни еволюирали бозайници, а в същото време сякаш на нивото на безгръбначните малки твари? Някога сме били нещо, което в продължение на милиони години се е променяло за щастие към по-добро, но днес сме едно абсолютно нищо. А това е толкова жалко..не, ние сме жалки! Защо вече не можем да се радваме на новия ден, на топлотата у хората и да ги ценим като личности? Защото сега се влияем главно от хорското мнение, защото сега на мода е не смеха, а само фалшивите иронични усмивки... Боже, о, колко сме заблудени...
          Къде ни е отишла светлината? Някъде далеч в края на тунела... но толкова далече, че вече не я забелязваме. Дори Слънцето се е скрило, не иска да гледа колко сме безсилни, колко сме нищожни, колко сме малки за света и как не струваме, защото вече нямаме морал, нито ценности. Вървим безцелно, напосоки... и сякаш чакаме случайно да уцелим пътя си, но никога не става така по лесния начин. Живеем в мрак и отрицание, живеем в заблуда, в лъжа.
          И чакайте малко, ще кажете - имаме приятелството, любовта, вярата в живота... Хаха, смешни сте! Всичко се купува вече. Защото пак казвам - не струваме нищо. Превърнали сме се в алчни, егоистични и самонадеяни роботи, програмирани да убиват чувствата, да пробождат силно в сърцето, а после да смачкват безмилостно душата и самочувствието. Отвращавам се от това, че съм част от един подобен свят, обгърнат изцяло от студ и злоба.
           Но не, сега на дневен ред е нещо друго... в желанието си да стигаме до върха, смачкваме всички по пътя си и да, на цената на всичко най-сетне стигаме до заветната цел. Блестящата ни репутация се вдига до небето и се чувстваме господари на света. Но в един лош и неочакван ден, всички усилия се срутват, падаме с пълна скорост надолу, срещаме издигналите се отново хора от нулата, но вече няма кой да ни подаде ръка, защото сега не ние, а друг е "шефа" и ние нямаме други права, освен да се подчиняваме на "законите на оцеляването". Защото всеки ден е една борба, защото никой не ти поднася нищо на тепсия. Но ето тук трябва да отворим една огромна скоба... това се отнася само за "обикновените хора",но има други сякаш от друга класа. За тях няма закони, те са родени победители, със света в краката си и считат хората за даденост. Защото от всичко друго, този живот е най-малко честен. Но ми остава все малко надежда, защото има и един друг факт, който не можем да отречем... те винаги остават самотни същества в душите си, защото дори обградени от много хора, дълбоко в себе си те не се допълват с никой или поне никой, който да "притежават". Защото водач с водач не върви, те само тихо водят стадото си и се преструват на щастливи.
            Да... а аз какво съм?!! Кой знае, може би поредното наивно и често глупаво момиче. А може би не? Може би имам нещо специално у себе си, стига до го открия и може би не едно, но не знам наистина... нека мълча... аз нямам думи... вече не! Чувствам, че се задушавам от цялата тази неискреност, простота, простотия и бездушие. Защото всичко е еднообразно и скучно, защото всеки ден е едно. Едно не защото аз съм една и съща, а еднакъв, защото другото е еднакво... да, аз не отричам, аз съм част от всичко това, но не искам!!!
            Роби сме на повърхностния си ум, детското си държание и желанието ни да сме възрастни... Но всичко с времето си, защо бързате? Вие не сте зрели, скачате в дълбокия свят на трудностите, проблемите и предателствата, но все едно се гмуркате по детски в морето от минали мечти и вече отлетялото безгрижие. И никога няма да успеем да сме перфектни, ако това въобще е възможно, защото аз не вярвам, но особено когато сме все още толкова грешни, че дори не сме задоволително нормални. Искаме всичко от живота, да изстискаме всяка хубава секунда от него, но не знаем дори как да си го поискаме... да, това сме ние! Всички тези думи даже са недостатъчни да се покаже и една милиардна част от нашето сложно необуздано общество. Но засега аз казвам и знам толкова, защото тепърва трябва да се уча...