Какво ни даваш, историйо?

"Историята е съкровищница на нашите дела, свидетелка на миналото, пример и поучение за настоящето и предупреждение за бъдещето.”

                                                                                           Мигел де Сервантес

Какво е историята? Време, останало в миналото, в митовете, приказките и легендите. Период забравен, отречен, похабен? Дали? Дали изцяло? Надявам се, че не. Като ученичка в профил с история наистина много ми се иска да вярвам, че хората се интересуват от своето минало, от прадедите си, от първобитния си произход. Иска ми се да вярвам, че историята не се е превърнала просто в едно твърде изтъркано клише, което да не може да намери място в настоящето и бъдещето, защото “ историята е полезна, не защото четем в нея миналото, а защото четем в нея бъдещето” (Ж. Б. Сей).

Дали ще започнем с Херодот - бащата на историята или Сократ - един от най-великите мислители, които нашето съвремие познава. Велик и мъдър мъж, чиито думи сами по себе си говорят за неговото величие и примирение пред огромното познание: ”Аз знам, че нищо не знам”. Само такъв човек би могъл да стигне до извода, че познанието е безкрайно и колкото повече знаеш, толкова повече разбираш колко много още има да научиш и колко е малко времето, с което разполагаш за целта. Дали ще говорим за Платон, който създава идеален модел за държава или Аристотел - бащата на етиката и логиката.

Дали ще започнем от първобитните хора, за които “изкуство” и начин за изразяване на чувства и емоции, са били “рисунките”, които са изобразявали по пещерите, за да стигнем днес до великите имена на световното изкуство. Имена като Леонардо да Винчи, Пабло Пикасо, Ван Гог. Хората, оставили имената си в историята, в човешкото съзнание и битие, в навиците, обичаите и традициите, датиращи от векове.

Дали ще погледнем от религиозна гледна точка. Вяра, датираща стотици векове, запечатана във времето, без да бъде изменена. Нима Бог, дори след хиляди години, ще спре да съществува във вярата и мисленето на човечеството. Нима бъдещите поколения ще останат без упование и надежда. Едва ли?

Нима нашите създатели, първите български владетели, дали ни държава и независимост, ще бъдат забравени. Делата им ще бъдат подминати. Имената им ще бъдат погребани. Нима сме толкова неблагодарни, толкова егоистични, толкова самолюбиви?

Нима ще бъдат забравени нашите първо просветители. Двамата братя - Кирил и Методий, дали азбука на славянските народи. Дали празникът, посветен на тези хора, ще бъде разсолен във времето и някой ден дори няма да се знае благодарение на кой това писмо достига до света и може да бъде прочетено от милиони. Ще бъде жалко, ще бъде подло.

Като ревностен защитник на литературата, не мога да не спомена за огромния принос, който тя ни дава. Като започнем от Паисий, който със своята “историйца” както той сам я нарича, успява да промени, дори малко и бавно, съзнанието на тогавашния ни поробен народ, останал без надежда, без изход от скръбното си, нещастно положение, и да го накара да осъзнае, че е време. Време е народът да въстане и да се бори за това, което му принадлежи. И тук, с връщане на подтиснатия и обезсърчен народ,към неговото славно и велико минало, изпълнено с безброй победи, автора убеждава хората, че по всяко време историята е изпълнена с възходи и падения и сегашното положение трябва да бъде прекратено.

Да не споменаваме всички онези творци-революционери, които убеждават народа да въстане срещу подтисниците и да се бори за свобода. Несъмнено най-яростите защитници на българщината и родното, писателите с най-силна революционна лирика и не само са Ботев и Вазов - двете народни светила. “ Дружина тръгва, отива /пътят е страшен, но славен:” (“На прощаване” Хр. Ботев)  Нима човек, патриот, революционер, изрекъл подобни думи би могъл да бъде забравен. Неговата жертва, неговата смелост, неговият път. “ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…” ( “Хаджи Димитър) Хр.Ботев) Не, великите имена, великите личности и техните постъпки няма да бъдат забравени, защото те биват обезсмъртени, биват митологизирани и техните дела остават за вечни времена  в нашата история. На Ботев му е достатъчно:” …да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода.” Това е идеалът, който този смел мъж е завещал на нашето поколение- смелост,жертвоготовност, родолюбие.

 И както Вазов сам е казал: “и мойте песни все ще се четат.” (“Моите песни”). Хубавите неща, стойностните остават във времето и нищо и никой не може да ги заличи или осмърти. 

Байрон е казал: ”Най-добрият пророк на бъдещето е миналото”. Историята учи, обогатява знанията ни, разширява мирогледа ни. Миналото е най-ценният и скъп извор на мъдрост и поука, на познание и човечност, който ни се предоставя на готово. Най-малкото, което можем да направим, е поне да се поучим от миналите грешки и да се стремим да не ги допускаме отново. Вгледаме ли се в миналото, ще видим и бъдещето. То е предначертано. Светът си има начало и край. Като математическа задача, в която ти е дадено само началото и по него трябва да я решиш и да стигнеш до съответните изводи и заключения. Изглежда трудно, но не е. Ако се вгледаме отблизо, ще разберем, че всъщност мисленето, нравите и манталитетът ни не са се променили толкова много.