"Каменният войник"
Тя падаше, падаше и накрая потъна. Спря, не можеше повече. Нещо обаче я теглеше все по-надолу. Отвори очите си. Гледката я накара да заплаче, но тя упорито стискаше зъби. Гърлото й я задушаваше, но тя не можеше да издаде нито стон. Умираше малко по малко. И изведнъж осъзна, че пред нея стои армия от каменни войници, всеки от тях беше въоръжен с поглед, който можеше да уплаши и най-смелия. Сълзите и се стичаха по пребледнелите и страни. Очите и бяха по-безизразни от всякога. Сред многото, които я изпиваха с измъчените си погледи, тя разпозна единствения, който я караше да не плаче. Приближи се и издаде един изстрадан, печален стон. Спомни си кога този един я караше да се смее, кога го видя за последно, кога го изпрати да води незнайни битки и никога не чу повече за него. Спомни си земята, по която вървеше - кафява, мрачна, охра може би, но все тъй печална. Не беше тогава сама, беше с всички, които някога го познаваха и искаха за последно да го видят преди да облече ка ...