Лежа в леглото и единственото, което виждам е смачканото на топка отровно жълто одеяло, лежащо противно на пода. Безобразно прашните щори се крепяха едвам-едвам на прозорците, твърде огромни за и без това малката стая. Не ми трябваше да гледам през прозореца, защото бях убеден какво е отвъд него.
7:00
Хората като типично програмирани мишки бързаха насам-натам. Кой за работа, кой за друг ангажимент, неосъзнавайки жалкото си предопределено съществуване.
И все пак, ставам от пружинестото легло и изкарвам сънено глава през прозореца.
Нищо необичайно. Небето е на мястото си, а хората бягат по задачи. Колко еднообразно.
Нямат време да обменят ни една дума и странят един от друг, като че ли съседният е канибал.
И ги гледам. Хем ги съжалявам, хем ги презирам.
Глупави хора. Въпреки километрите, които ме делят от тях мога да видя безизразните им погледи.
Празни очи. Празни души.
Тъкмо отварям уста да извикам "Хора, събудете се!".
Погледнато от друг ъгъл и малко изкривено ще видим, естествено, че те са канибалите. Изяждат самите себе си като губят индивидуалност и никога съществуващата необичайност в действията си.
Естествено не го правя. Прибирам послушно глава обратно в стаята.
7:15
Точно толкова време ми беше предостатъчно да се отвратя от това, там долу.
Реално, дали горе, дали долу, всички бяхме едни и същи. И аз като тях бях предсказуем, дословно същия.
Един от многото, един от тях.
И тръгнах бавно към кухнята за чаша кафе, точен като часовник.
© Катерина Русева Всички права запазени