Пусна ме... Полетях, като есенен лист, ненужен, от клона.

Какъв наивник само бях, мислейки до последно, че заедно ще го направим. Как в една посока ще поемем с теб. Навън и нагоре - да летим на крилете на вятъра. Вплетени в едно, бродейки в пейзажа от чувства. Заедно, като огромен лист, единен и плътен. Движещ, безспирен поток от любов... различавайки се от другите. Онези - летящите сами, без посока и мисъл, безцелно кръжащи навред. Сенките от несподелени мечти.

 Така го поиска... нека арбитърът бъде съдбата. Тази, която ще хване поотделно всеки от нас. С теб вече откъснати, непознати, различни. Ти и аз, поединично свободни. В пространство от самотни листа, всяко търсещо своя нов небосклон. И събития от безброй много срещи, сблъсъци на различни съдби. Бури, носещи болка от минало време.

 Ние, вече сами - едни от многото, кръжащи навред. Търсещи бъдещето в хоризонта пред нас. Милиони, свободни, но смели. Всеки очакващ среща... с онова, другото свое листо.

 По всичко личи - съдбата така е решила, вероятно за наше добро. 

     Тръгнах си, все пак имам достойнство. Любовта не се проси, нея сърцето я дарява.  Аз продължавам, хванал здраво ръката на моята вяра. Силата, която ще ме научи как да летя свободно… за да стигна до мястото, където щастието ще срещне моята съдба.