Клетката

Студени водни капки опръскаха лицето му. Една вълна се разби в скалите и заля босите му крака. Вятърът брулеше косите му, но мъжът не забелязваше нито него, нито солените капки, които пръскaха лицето му. Мислите му бяха насочени към младата жена зад него, която поставяше дървения си триножник на пясъка. С периферното си зрение мъжът долавяше всяко нейно движение и дори му стана смешно, виждайки неуспешните и опити да забие статива дълбоко в пясъка! Но не помръдна! Остана безмълвен и неподвижен, вглъбен в собствените си мисли, които колкото и да искаше, не можеше да отклони от нея.

Жената най-накрая закрепи статива си и започна да рисува. Сега, необезпокоен от нейните резки движения, мъжът можеше да продължи да размишлява. И пак за нея! С нея беше свързан неговият живот вече две тодини. Колко бързо минаваше времето! Той си спомни за прекрасните вечери, които двамата прекарваха унесени в разговори. Неусетно след това дойде промяната. Бракът, работата, задълженията, като че ли сложиха спирачки на живота им. Направиха ги сериозни и отговорни хора и колкото и да се съпротивляваха на тази промяна не можеха да я избегнат. И ей така, без да усетят, превърнаха живота си в досаден кръговрат.

Мъжът  се обърна и погледна съпругата си. Вятърът развяваше русите и коси и сякаш закачливо подръпваше полата и. Изпод уверената и ръка, която леко държеше четката, се усмихваха последните слънчеви лъчи. Морето в нейната картина беше тихо и спокоино, а два делфина, все още само загатнати, играеха върху вълните. Необезпокоявана от вятъра тя продължаваше да рисува.

Мъжът отново погледна към морето. То като, че предусетило лошото му настроение, без жал подхвърляше върху вълните си една дъска! Ту я люшкаше лениво върху тях, ту с жестокост я потапяше отново и отново. А дъската не можеше да се откъсне от морето, сякаш то я държеше в клетка, клетка без решетки, без ключ и начин за спасение.

Като самия живот, помисли си той. Колкото и да се бориш, колкото и силно да искаш, не можеш да излезеш от клетката, защото такава няма! Дори да притежаваш ключа, не можеш да го използваш, защото тази клетка няма ключалка. Неговият живот беше в клетката! Еднообразието уби в него непокорния дух и  сега той се носеше като тази дъска по вълните без да може да се измъкне. Той обичаше съпругата си и точно тази обич го караше да не търси ключалката за ключа, който държеше в ръката си! Тя  беше част от клетката, която го обграждаше и спираше притока на свеж въздух в дробовете  му. Но точно тя беше и свежият полъх, който го даряваше с прохлада, живителната глътка въздух, която поддържаше живота му!?

И колкото и зле да се чувстваше, колкото и да намаляваше въздухът в клетката, той не искаше да излезе от нея, макар да знаеше, че само с един жест клетката ще се пръсне на парченца и ще бъде свободен! Той искаше да остане там, затворник зад тази невидима преграда, с недостиг на въздух и жизнено пространство. Защото смисълът на неговият живот беше клетката!

Морето беше отихнало. Дъската леко се носеше по вълните огряна от последните слънчеви лъчи. Младата жена, която вече беше спряла да рисува, застана до своя съпруг. Хвана ръката му в малката си длан и опря буза на рамото му. Той я погледна и и се усмихна. После хвана ръката и, изхвърли ключа от клетката и я поведе по брега. И заедно изминаха пътя до клетката  без решетки и без ключалка!